— Браво, ти си бил отличен стратег — похвали го Кахей. — Ще те вземам с мен на всичките си сражения!
— Ама аз познавам само този район — заоправдава се Хироши с внезапна свенливост. — Но татко ме е учил, че по време на война преди всичко трябва да се опознае теренът.
— Баща ти сега би се гордял с теб — рекох. Най-добрият план за нас, изглежда, щеше да е да продължим бързо напред и да се надяваме да приклещим армията в дефилето. Дори и Сугита да се бе оттеглил в града, бихме могли да изненадаме атакуващата армия в гръб. Имах още един въпрос към момчето: — Каза, че е възможно една армия да бъде обходена по фланговете и притисната в клисурата. Значи до равнината има и друг път?
То кимна.
— На няколко километра от тук в северна посока. Преди седмица минахме по него, за да дойдем тук, тъй като след проливен дъжд бродът беше залят. Отнема малко повече време, но не и ако се движиш в галоп.
— Можеш ли да покажеш пътя на владетеля Мийоши?
— Разбира се — момчето вдигна към Кахей искрящ от нетърпение поглед.
— Кахей, вземи си конниците и поемайте с пълна скорост натам. Хироши ще ти покаже къде да намериш Сугита. Кажи му, че идваме и че трябва да изтика врага в клисурата. Пешаците и земеделците ще дойдат с мен.
— Така е добре — рече Хироши доволен. — Бродът е осеян с големи камъни; теренът не е удобен за бойни коне. А и Тохан ще си помислят, че сте по-слаби, и ще ви подценят. Няма да очакват земеделци да участват в сражение.
„Трябва да вземам от него уроци по стратегия“, помислих си аз.
Джиро попита:
— И аз ли да тръгна с господаря Мийоши?
— Да, вземи Хироши на коня си и го дръж под око.
Конниците потеглиха и тропотът на копитата им отекна в обширната долина.
— Кое време е? — попитах Макото.
— Към втората половина от часа на змията9.
— Хората яли ли са?
— Дадох заповед да се нахранят бързо, докато бяхме спрели.
— Значи можем да тръгнем веднага. Поведи хората; аз ще се върна при съпругата си, после ще ви настигна.
Макото обърна коня си, но преди да потегли, за миг обхвана с поглед небето, гората и долината.
— Прекрасен ден — рече тихо.
Знаех какво имаше предвид — хубав ден за умиране. Но на никого от двама ни не бе писано да умрем в онзи ден, макар че това бе съдбата на мнозина други.
Препуснах обратно покрай колоната от почиващи мъже, дадох заповед да поемат напред и запознах водачите им с нашия план. Те се изправиха нетърпеливо, особено когато им казах кой е главният ни враг. Нададоха възторжени викове, въодушевени от възможността да накажат Тохан за поражението при Яегахара, за загубата на Ямагата и за годините на потисничество.
Каеде и другите жени чакаха в малка горичка, охранявани както обикновено от Амано.
— Отиваме на бой — рекох на Каеде. — Ийда Нариаки е пресякъл границата преди нас. Кахей пое с конниците да ги обходи странично, където се надяваме да срещне брат си и владетеля Сугита. Амано ще ви отведе навътре в гората; ще останете там, докато дойда да ви взема.
Амано сведе глава в поклон. За миг Каеде сякаш понечи да каже нещо, но после също сведе глава.
— Нека всемилостивият бъде с вас — прошепна тя, без да откъсва очи от лицето ми. Приведе се леко напред и добави: — Един ден ще вляза в битка редом с теб.
— Като знам, че си в безопасност, ще мога да съсредоточа цялото си внимание върху сражението — отвърнах. — Освен това трябва да охраняваш архива.
С изопнато от тревога лице Манами заяви:
— Бойното поле не е място за една жена!
— Не е — съгласи се Каеде. — Само ще им се пречкам. Но как ми се ще да се бях родила мъж!
Разпалеността й ме разсмя.
— Довечера ще спим в Маруяма — обещах й.
Съхраних в съзнанието си образа на оживеното й смело лице през целия ден. Преди да напуснем храма, Каеде и Манами бяха извезали флагове с изображенията на чаплата на Отори, бялата река на Ширакава и хълма на Маруяма. Сега ги развяхме, докато препускахме през долината. Макар че се готвехме да влезем в бой, все пак не пропуснах да огледам състоянието на околността. Нивята изглеждаха плодородни и вече сигурно бяха наводнени и засети, но дигите бяха разрушени, а каналите — задръстени с кал и бурени.