Щом Нариаки се свлече на колене, Джато удари отново и главата му се търкулна в краката ми. Очите му все още бяха пълни с ярост, а устните му бяха оголили зъбите му.
Тази картина се запечата в съзнанието ми, но почти нищо друго. Нямаше време за страх, нито за мисъл. Движенията, на които ме бяха обучили Шигеру и Мацуда, направляваха меча чрез ръката ми, но не и чрез съзнателната ми воля. След като Нариаки беше мъртъв, се обърнах към Шън. Примигвайки от капките пот, които се стичаха в очите ми, видях Джо-Ан до главата му; низвергнатият държеше и вражеския кон.
— Отведи ги настрани — извиках му аз.
Хироши се бе оказал прав относно терена. След като изтласкахме войската на Тохан и Сейшуу и започнахме да настъпваме, блъсканицата се усили. Ужасени коне се подхлъзваха в дупки, чупейки крака, или бяха насилвани да се катерят по големите камъни, поради което се плашеха, тъй като не можеха нито да продължат напред, нито да се върнат назад.
Джо-Ан се покатери като маймуна на гърба на Шън и си проправи път между биещите се. На моменти го зървах как се промъква през мелето и отвежда в гората останалите без ездачи, обезумели от паника коне. Както сам бе отбелязал, в една битка има много други задачи, освен да убиваш.
Скоро видях пред нас флаговете на Отори и Маруяма, както и герба на Мийоши. Армията помежду ни бе попаднала в капан. Те продължаваха да се бият яростно, но нямаха нито изход, нито надежда.
Мисля, че никой не успя да избяга жив. Реката бе почервеняла от кръвта им. След като всичко свърши и настъпи покой, низвергнатите се погрижиха за труповете и ги положиха в редици. Когато се срещнахме със Сугита, минахме заедно покрай тях и той успя да определи самоличността на мнозина. Джо-Ан и хората му вече се бяха погрижили за дузини коне. Сега прибираха от мъртвите техните брони и оръжия и подготвяха изгарянето на труповете.
Денят бе превалил, без изобщо да усетя — вече минаваше часът на кучето11. Битката бе продължила пет-шест часа. Армиите ни бяха приблизително равни — малко под две хиляди от всяка страна. Но Тохан бяха загубили своята, а ние имахме по-малко от сто загинали и около двеста ранени.
Джо-Ан ми доведе обратно Шън и двамата със Сугита препуснахме навътре в гората, където чакаше Каеде. С обичайната си експедитивност Манами вече бе успяла да направи лагер, да запали огън и да сгрее вода. Каеде бе коленичила на постелка под дърветата. През сребристосивите стволове на буковете виждахме фигурата й, обгърната от спуснатите й коси. Седеше безмълвна, с изправен гръб. Когато приближихме, забелязах, че клепачите й са спуснати.
Манами дойде да ни посрещне. Макар и зачервени, очите й сияеха.
— Моли се — прошепна тя. — Така е от часове.
Аз слязох от коня и я повиках по име. Каеде отвори очи и на лицето й се изписаха радост и облекчение. Тя стори поклон доземи, а устните й не преставаха да се движат в безмълвна благодарност. Коленичих пред нея, същото стори и Сугита.
— Спечелихме голяма победа — рече той. — Ийда Нариаки е мъртъв и вече нищо не може да попречи Маруяма да стане ваша собственост.
— Безкрайно съм ви признателна за верността и смелостта — му каза тя и после се обърна към мен: — Ранен ли си?
— Не — еуфорията от битката отшумяваше и вече усещах болки по цялото си тяло. Ушите ми бучаха, призляваше ми от мириса на кръв и смърт, който ме бе просмукал. Каеде изглеждаше непостижимо чиста и непокварена.
— Молех се да оцелееш — каза тя с приглушен глас. Заради присъствието на Сугита се чувствахме неловко един с друг.
— Вземете си чай — подкани ни Манами. Осъзнах, че устата ми бе пресъхнала, а устните ми — покрити със засъхнала кръв.
— Толкова сме мръсни… — започнах, но тя сложи чашата в ръката ми и аз отпих с благодарност.
Слънцето вече беше залязло и светлината на превалящия ден бе ясна и обагрена в синьо. Вятърът бе стихнал и птиците пееха своите последни песни преди настъпването на нощта. Чух шумолене в тревата и вдигнах поглед, за да видя как насред сечището в далечината се появи заек. Отпих от чая, без да откъсвам поглед от него. Той се втренчи в мен с големите си диви очи и няколко мига застина така, преди отново да потъне в гората. Чаят беше тръпчив, с мирис на дим.
Две битки бяха вече зад гърба ни, очакваха ни още три, ако трябваше да се вярва на пророчеството — предстояха ни две победи и една загуба.