— Тя е омаяла чичо ти — изкиска се възрастната жена. — Само да го чуеш как говори за нея.
— А ти защо си я напуснала? — попита Кана, сръчно пускайки тънки като хартия резенчета зеленчуци в съда за попарване.
— Тя самата бе омагьосана от любовта. Отиде при Отори Такео — момъка Кикута, който създаде толкова неприятности. Решили са да се оженят. Той ни отпрати с Кондо, защото Кикута го осъдиха на смърт.
Кана изохка, опарвайки неволно пръсти.
— Оо, колко жалко! — въздъхна Мияби. — Значи и двамата са обречени.
— А ти какво очакваш? — възрази рязко Шизука. — Знаеш какво е наказанието за неподчинение — но усети парене в ъгълчетата на очите си, все едно в тях напираха сълзи.
— Хайде, стига — обади се баба й. Изглеждаше по-блага, отколкото си я спомняше Шизука. — Пътувала си дълго. Уморена си. Хапни, че да ти дойдат сили. Кенджи ще иска да говори с теб довечера.
Кана гребна голяма лъжица ориз от пръстения съд, в който го бе сварила, сипа го в една купичка и сложи отгоре попарени зеленчуци. Това бяха пролетните зеленчуци на планината — репей, папратови филизи и диви гъби. Шизука похапна там, където беше, седнала на стъпалото, както често бе правила като дете.
Мияби попита деликатно:
— Трябва да приготвя леглата… но къде ще спи гостът?
— Може да отиде при мъжете — отвърна Шизука с пълна уста. — Аз ще остана с чичо до късно.
Легнеха ли си заедно в дома на семейството й, все едно обявяваха, че ще се женят. Само че тя още не беше сигурна; нямаше да предприеме нищо, преди да потърси съвет от Кенджи.
Баба й я потупа по ръката със сияещи от щастие очи и сипа на двете по още една чаша вино. Когато останалата част от храната беше готова и момичетата отнесоха подносите на мъжете, възрастната жена се изправи.
— Ела да се поразходиш с мен. Искам да отида до светилището. Ще оставя приношение в знак на благодарност, че се върна жива и здрава.
Тя взе няколко увити в платно оризови топки и една малка стъкленица с вино. До Шизука изглеждаше някак смалена и ходеше по-бавно, благодарна, че може да се облегне на ръката на внучката си.
Навън вече беше здрач. Повечето хора си бяха по домовете и вечеряха или се приготвяха за сън. При вратата на една къща излая куче и скочи към тях, но беше повикано обратно от жена, която после ги поздрави.
От гъстата гора, обкръжаваща светилището, се обаждаха кукумявки; острият слух на Шизука долови и пронизителното писукане на прилепи.
— Чуваш ли ги още? — попита баба й, взирайки се в неясните очертания. — А аз едва ги виждам! Това ти е наследство от Кикута.
— Моят слух не е нищо особено — рече Шизука. — Ще ми се да беше…
През гората течеше поток и на брега му примигваха светулки. Портите изникнаха пред тях кървавочервени на оскъдната светлина. Двете влязоха, измиха ръце и изплакнаха уста на чешмата. Коритото й бе от синкавочерен камък; охраняваше я кацнал отгоре й дракон от ковано желязо. Водата от планинския извор бе леденостудена и чиста.
Пред светилището горяха лампи, но то изглеждаше пусто. Старата жена остави приношенията си на дървения пиедестал пред статуята на Хачиман12. Поклони се два пъти, плесна с ръце три пъти и повтори този ритуал три пъти. Шизука стори същото и се улови, че моли божеството за закрила, не за себе си или за семейството си, а за Каеде и Такео във войната, която неминуемо щеше да ги погълне. Почти се засрами от себе си и беше доволна, че никой не можеше да прочете мислите й… освен самото божество.
Баба й стоеше, вдигнала очи към небето. Лицето й изглеждаше древно като лицето на издяланата статуя и също така излъчващо тайнствена мощ. Шизука почувства нейната сила и издръжливост, които отприщиха в гърдите й вълнуващ прилив на любов и страхопочитание към нея. Радваше се, че си беше отново у дома. Старите хора притежаваха мъдростта на поколенията; може би част от тази мъдрост щеше да се предаде и на младата жена някой ден.
Няколко мига останаха неподвижни, после около тях се разнесоха припрени звуци, плъзгане на врата и стъпки по верандата. Свещеникът се отправи към тях, вече в нощните си одежди.
— Не очаквах някой да дойде толкова късно — рече той. — Елате да пийнете по чашка чай с нас.
— Внучката ми се върна.
— А, Шизука! Отдавна не сме се виждали. Добре дошла у дома.
Двете поседяха със свещеника и съпругата му, побъбриха си за това-онова, наваксвайки със селските клюки. После баба й каза: