— Майка ми бе една от Скритите. Възпитан съм в техните вярвания. Тя, както и цялото ми семейство, доколкото знам, са били убити от Тохан. Мен ме спаси Шигеру. Джо-Ан и рибарите също са от Скритите. Ние… се разпознаваме — той не каза нищо. Аз продължих: — Вярвам, че ще го запазиш в тайна.
— Нашият игумен знае ли?
— Никога не го е споменавал пред мен, но вероятно Шигеру му е казал. Както и да е, аз вече не съм поклонник. Нарушил съм всички забрани, особено онази, която заклеймява убийството.
— Разбира се, че ще го запазя в тайна. Това би нанесло непоправима вреда на репутацията ти сред класата на воините. Повечето от тях смятаха, че Ийда постъпва правилно, като ги преследва, и немалко му подражаваха. Това обяснява много неща у теб, които не разбирах.
— Като воин и свещеник, последовател на Просветления, ти сигурно мразиш Скритите.
— Изпитвам не толкова омраза, колкото недоумение, породено от загадъчните им вярвания. Знам толкова малко за тях, а и то сигурно е изопачено. Може би един ден ще поговорим за това на спокойствие.
Долових в гласа му усилие да бъде умерен, за да не ме нарани.
— Главното, което научих от майка си, бе състраданието — рекох. — Състрадание и отвращение към жестокостта. Но обучението ми оттогава насам винаги е целяло да го изтръгна от себе си и да се възпитам в безпощадност.
— Това са изискванията на управлението и войната — отвърна той. — Това е пътеката, по която ни води съдбата. В манастира ние също сме учени да не убиваме, но само светците в края на живота си могат да се извисят дотам. Да се биеш в самозащита, да отмъстиш за своя господар или да въздадеш справедливост и мир, не е грях.
— Така ме учеше Шигеру.
Настъпи миг мълчание, в който си помислих, че ще протегне ръка към мен. Честно казано, нямаше да се отдръпна. Внезапно изпитах непреодолим копнеж да легна и да се озова в нечии обятия. Може дори да съм направил някакво недоловимо движение към него. Но онзи, който се отдръпна, бе той. Изправи се и каза:
— Поспи малко. Аз ще остана на пост и скоро ще събудя останалите.
Легнах близо до огъня, за да не ме връхлитат комарите, но въпреки това те не преставаха да бръмчат около главата ми. Морето продължаваше своя настоятелен набег и отстъп от покрития с дребни камъчета бряг. Чувствах се неловко заради онова, което бях разкрил, заради собствената си липса на вярност и заради онова, което Макото щеше да си помисли за мен. По детски ми се искаше да ме успокои, че случилото се няма значение. Желаех Каеде. Страхувах се, че там, на Ошима, ще изчезна в кратера на дракона и повече никога няма да я видя.
Сънят най-накрая дойде. За първи път, откакто мама бе умряла, я сънувах съвсем ясно. Стоеше пред мен, до къщата ни в Мино. Усещах мириса на къкреща върху огъня гозба, чувах звън на брадва, докато вторият ми баща сечеше дърва. В съня си изпитах прилив на радост и облекчение, че въпреки всичко те бяха живи. Но в нозете ми се разнесе дращене и аз почувствах как нещо ме полазва. Мама сведе празни очи изненадана. Исках да видя какво гледа, и проследих погледа й. Земята бе черна, подвижна маса от раци с откъснати от гърбовете им черупки. После се разнесоха писъците — звук, който бях чувал и от друго светилище, преди цял един живот, когато жив човек бе разкъсан от Тохан.
Знаех, че раците ще разкъсат мен, както аз бях откъснал черупките от тях. Събудих се ужасѐн, потънал в пот. Макото бе коленичил до мен.
— Дойде някакъв човек — рече той. — Каза, че ще говори единствено с теб.
Тягостното чувство на страх не ме напусна. Не исках да ходя с този непознат на Ошима. Исках незабавно да се върна в Маруяма, при Каеде. Щеше ми се да можех да изпратя някого другиго на тази най-вероятно безплодна мисия. Но всеки друг почти със сигурност щеше да бъде убит от пиратите, преди да успее да предаде съобщението ми. След като бях стигнал дотук и този човек ми бе пратен, за да ме отведе на Ошима и при Терада, вече не можех да се откажа.
Мъжът бе коленичил зад Макото. Не можах да го видя добре в тъмното. Той се извини, че не е дошъл по-рано, но приливът не бил подходящ преди втората половина от часа на вола14 и след като било почти пълнолуние, той смятал, че ще предпочета да тръгнем през нощта, вместо да чакаме следобедния прилив. Изглеждаше по-млад от рибаря, който ми го бе пратил, и речта му бе като на образован човек, което затрудняваше опита ми да го причисля към някаква прослойка.