Беше останал без дъх от падането, бузата и очите му кървяха, но въпреки това и петимата трябваше да се включим в схватката, за да го заловим. Той не издаде нито звук, но очите му пламтяха от ярост и злост. Трябваше да реша дали да го убия на място или да го влача до Маруяма, където да му измисля бавна и мъчителна смърт, която да уталожеше скръбта ми по Джиро.
След като го овързахме здраво, така че да не можеше да помръдне, дръпнах Макото настрана да поискам съвета му. Не можех да залича от съзнанието си спомена как двамата с Хаджиме бяхме тренирали заедно; бяхме почти приятели. Кодексът на Племето бе такъв, че стоеше над всякакво лично отношение или вярност. Нима не го знаех от личен опит, от предателството на Кенджи спрямо Шигеру?
Хаджиме викна към мен:
— Ей, Куче!
Един от стражите го срита.
— Как смееш да се обръщаш по този начин към владетеля Отори?
— Ела тук, владетелю Отори — изсмя се презрително борецът. — Имам да ти кажа нещо.
Отидох при него.
— Кикута държат сина ти — рече той. — А майка му умря.
— Юки е мъртва?
— След като момчето се роди, я накараха да погълне отрова. Акио ще го отгледа сам. Кикута ще те докопат. Ти ги предаде; никога няма да те оставят жив. И притежават сина ти.
Той изръмжа подобно на животно, изплези език докрай, стисна зъби и го отхапа. Очите му излъчваха дива ярост и болка; при все това не издаде друг звук. Изплю езика си и от устата му бликна фонтан от кръв. Тя изпълни гърлото му и го задави. Мощното му тяло се загърчи и се заизвива, съпротивлявайки се на смъртта, която собствената му воля му бе наложила, и се удави в собствената си кръв.
Аз се извърнах погнусен и колкото и да не беше за вярване — натъжен. Яростта ми се бе уталожила. Вместо нея усещах оловна тежест, все едно небето се бе стоварило върху душата ми. Наредих на хората си да го завлекат в гората, да отрежат главата му и да оставят трупа му на вълците и лисиците.
Тялото на Джиро взехме с нас. Спряхме в малкия крайбрежен градец Охама, където изпълнихме погребална церемония в местното светилище и платихме за каменен фенер, който да бъде поставен в памет на Джиро под кедрите. Дарихме лъка и стрелите на светилището и мисля, че те и до днес висят там, под гредите, наред с оброчните рисунки на коне, тъй като мястото бе свещено, посветено на богинята на конете.
Сред рисунките има и мои. Трябваше да останем в градчето близо две седмици — първо, за да изпълним погребалните церемонии и да се пречистим от скверността на смъртта, и второ, за празника на мъртвите15. Аз взех назаем мастилница и четки от свещеника и нарисувах Шън върху дъсчица. В нея вложих, струва ми се, не само своето уважение и благодарност към коня, който за пореден път ми бе спасил живота, но и мъката си за Джиро, за Юки, за моя живот, който, изглежда, все ме правеше свидетел на смъртта на другите. И може би копнежа си по Каеде, чиято липса ми причиняваше физическа болка, тъй като скръбта разпалваше желанието ми да я имам.
Рисувах като обсебен — Шън, Раку, Кю, Аои. Отдавна не бях рисувал и четката в ръката ми, гладките щрихи на мастилото ми действаха успокояващо. Докато седях сам в обгърнатия от покой храм, си позволявах да си представям, че това е целият ми живот. Бях се оттеглил от света и прекарвах дните си, рисувайки оброчни картини за поклонници. Спомних си думите на игумена на Тераяма, които ми бе казал преди толкова време, при първото ми посещение там заедно с Шигеру: „Върни се, когато всичко това свърши. Тук винаги ще има място за теб.“
„Дали някога ще свърши?“, попитах, както някога.
Често се улавях, че се просълзявам. Скърбях за Джиро, за Юки, за техния кратък живот, за предаността им към мен, която не бях заслужил, за смъртта, която ги бе застигнала заради мен. Копнеех да отмъстя за тях, но бруталността, с която Хаджиме бе отнел собствения си живот, ме бе отвратила. Какъв безкраен кръговрат от смърт и отмъщение бях отприщил? Спомних си всичко, което двамата с Юки бяхме изживели заедно, и изпитах горчиво съжаление… за какво? Че не я бях обичал? Може би не я бях обичал със страстта, която изпитвах към Каеде, но я бях желал и споменът за това ме изпълваше с болезнен копнеж и ме караше да оплаквам гъвкавото й тяло, застинало завинаги.
15
Японски ритуален празник през юли, в който няколко последователни вечери членовете на семействата посещават гробището край храма и окачват фенери с фамилните гербове, за да направляват духовете на своите предци обратно към охака — фамилната гробница. — Б.пр.