Малко преди залез-слънце направих кратка почивка. С помощта на няколко тригонометрични изчисления определих, че наклонът е около 1%. Ако наклонът не се промени, значи повърхността на океана се намира на двайсет и пет хиляди метра под нивото на континенталната платформа. В такъв случай астеносферата не беше далеч: можех да очаквам значително повишение на температурата през следващите дни.
Всъщност топлината стана непоносима едва след седмица, точно когато започнах да усещам първите признаци на жажда. Небето беше все така неподвижно чисто и кобалтовата му синева ставаше все по-наситена, почти тъмна. Свалих една по една всички дрехи; в раницата ми имаше само няколко капсули минерални соли; едва успявах да ги гълтам, защото почти не отделях слюнка. Страдах физически и това бе ново усещане. Подчинено изцяло на природата, съществуването на дивите животни е било непрекъсната болка с редки моменти на внезапно отпускане, на блажено оскотяване, свързано със задоволяването на инстинктите за хранене и размножаване. В общи линии и човешкият живот е бил такъв: постоянно страдание с кратки мигове на удоволствие, предизвикани от осъзнаването на инстинкта, който при човешкия вид се превърнал в желание. Животът на неохората е трябвало да бъде спокоен, рационален, далеч от удоволствието и страданието, и моето бягство беше доказателство, че този замисъл е претърпял неуспех. Може би Бъдещите щяха да узнаят какво е радост — другото име на постоянното удоволствие. Вървях непрекъснато, по двайсет часа на денонощие и съзнавах, че оцеляването ми зависи от баналното регулиране на осмотичното налягане, от равновесието между съдържанието на минерални соли в организма ми и количеството вода, натрупано в клетките ми. Всъщност не знаех със сигурност дали ми се живее, но мисълта за смъртта беше лишена от съдържание. Възприемах тялото си като носител, но като носител на нищо. Не бях способен да достигна Духа, но продължавах да очаквам някакъв знак.
Пепелта под краката ми побеля и небето стана тъмносиньо. След два дни намерих съобщение от Мари 23. То бе написано с отчетлив и дребен почерк върху листа от тънка, прозрачна, издръжлива пластмаса; бяха навити на руло и поставени в черна метална тръба, която се отвори с леко скърцане. Съобщението, честно казано, не бе предназначено специално за мен, не беше адресирано до никого — то бе още една проява на абсурдния или възвишен стремеж на хората, наследен от неохората в същия си вид; желанието да свидетелстват, да оставят някаква следа.
Съобщението като цяло беше печално. Измъквайки се от развалините на Ню Йорк, Мари 23 многократно се беше срещала с различни диваци, понякога групирани в големи племена; за разлика от мен тя беше пожелала да установи контакт. Макар че страхът им от нея я предпазвал, тя била отвратена от грубостта им, от безмилостното им отношение към по-възрастните и по-слабите индивиди, от неутолимата им жажда за насилие, от йерархичните и сексуалните унижения, с една дума — от жестокостта им. В Ню Йорк наблюдавала сцени, които не се различаваха по нищо от видяното от мен край Аларкон, въпреки че племената се намираха на огромни разстояния едни от други и от седем-осем века не бяха имали никакъв контакт помежду си. Нито един празник у диваците не можеше да мине без насилие, проливане на кръв, публично изтезание; изглежда, че измислянето на все по-сложни и ужасни мъчения е единственото нещо, което те бяха запазили от изобретателността на човешките си предци: тяхната цивилизованост стигаше дотам. Ако вярваме в наследствения характер на нравствеността, това не бива да ни учудва; естествено е най-грубите, най-жестоките и най-агресивните индивиди да оцелеят след продължителните и многобройни конфликти и да предадат своя характер на потомците си. В областта на нравствената наследственост нищо не е доказано — нито отхвърлено; но свидетелството на Мари 23, както и моето собствено, до голяма степен легитимира присъдата на Върховната сестра над човечеството и мотивира решението й да не направи нищо, за да спре процеса на самоунищожение, който то започнало преди повече от две хиляди години.
Питах се защо Мари 23 беше продължила пътя си; някои пасажи подсказваха, че е имала намерение да се откаже, но, изглежда, у нея, както и у мен, както у всички неохора, имаше някакъв фатализъм, причинен от осъзнаването на нашето безсмъртие; той ни сближаваше с древните човешки народи, у които здраво се бяха вкоренили религиозни вярвания. Обикновено менталните конфигурации живеят много по-дълго от реалността, която ги е създала. Макар и безсмъртен от техническа гледна точка или поне на път да постигне истинска реинкарнация, Даниел 1 беше запазил докрай нетърпението, изстъплението, ненаситността на простосмъртните. По същия начин, макар и напуснал по собствено желание репродуктивната система, осигуряваща ми безсмъртие, или по-точно безкрайно възпроизвеждане на гените, аз знаех, че никога няма напълно да осъзная смъртта; никога няма да изпитам скука, желание или страх така, както ги е изживявало човешкото същество.