Отначало си мислех да кажа на Оливия да не идва в деня, когато ще дойде майка ми. Но вече я бях наранил достатъчно с глупавата си забележка, че е правила свирка на Котлър, а после още веднъж, като най-невинно я бях попитал какво е да си докторска дъщеря. Не исках да я наранявам още веднъж, затова не направих нищо, за да задържа белега й извън обсега на орловия поглед на майка ми. Не сторих нищо, което ще рече, че постъпих по най-грешния начин. За пореден път.
Майка ми беше изтощена от пътуването с нощния влак — последвано от едночасов трансфер с автобус — и макар да бяха минали едва няколко месеца, откакто се бяхме видели за последно у дома, ми се стори доста остаряла — по-измъчена и измършавяла майка от тази, която бях оставил. Един непривично изтерзан поглед, непривичен за нея, разкри пред мен по-дълбоки бръчки и се впи в чертите й, вкопчи се в кожата й. Колкото и да се опитвах да я успокоя, че съм добре — както и себе си, че тя е добре, — и макар да я излъгах, че всичко в „Уайнсбърг“ е повече от прекрасно, от нея се излъчваше тъга, която беше толкова непривична, че накрая трябваше да попитам:
— Мамо, има ли нещо не наред, за което не знам?
— Има нещо не наред, за което знаеш. Баща ти. — И ме изуми още повече, като избухна в плач.
— Болен ли е? Да няма нещо?
— Марки, мисля, че откача. Не знам как другояче да се изразя. Нали помниш какво ти говореше за операцията? Сега е така с всичко. Баща ти, който би се опълчил на всяка трудност в семейството, би изтърпял всяко изпитание в магазина, би се държал мило и с най-досадния клиент… Дори когато ни обраха и крадците го заключиха в хладилника и изпразниха касата, нали помниш какво каза той: „Пари се печелят. Слава богу, че никой от нас не пострада“. Същият човек, който изрече тези думи и който вярва в това, сега просто се побърква от притеснения. Това е човекът, който, след като Аби загина във войната, беше неотлъчно до чичо Музи и леля Хилда, който след смъртта на Дейв е упование за чичо Шеки и леля Герти, който до ден-днешен е стожерът на цялото семейство Меснър след всичките им трагедии — ела сега да видиш какво става, когато единственото, което прави, е да кара камиона. Шофира из окръг Есекс цял живот, а изведнъж започва да раздава заповеди, все едно на пътя е пълно с маниаци и той е единственият нормален. „Гледай го тоя, виж какво прави. Видя ли я тая жена, луда ли е? Защо хората пресичат на жълто? Да ги блъснат ли искат, не искат ли да живеят и да видят как внуците им растат, как отиват на училище и се женят?“ Сервирам му вечерята, а той души храната, все едно се опитвам да го отровя. Сериозно ти говоря. „Това прясно ли е — пита ме, — помириши го.“ Храна, която съм сготвила аз, в безукорната ми кухня, а той не я яде, защото си мисли, че може да е развалена и да го отрови. На масата сме само аз и той, аз се храня, той — не. Ужасно е. Седи и не докосва чинията си, чака да види дали няма да се гътна.
— И в магазина ли се държи така?
— Да. Страх го е от всичко. „Губим клиенти. Супермаркетът ни съсипва бизнеса. Продават богато разнообразие от стоки почти без надценка, да не мислиш, че не го знам. Удрят в кантара, уж половин кило пилешко струва по седемнайсет цента, а го смятат по двайсет. Знам им номерата, абсолютно съм убеден, че мамят клиентите…“ И така, скъпи, в тоя дух, ден и нощ. Вярно, че бизнесът ни замира, но същото важи за всеки друг бизнес в Нюарк. Хората се местят в предградията и бизнесът върви след тях. Кварталът преживява революция. Нюарк не е какъвто беше по време на войната. В града хората също пострадаха, но не е чак като да умират от глад. Имаме разходи, но кой няма? Аз оплаквам ли се, че се налага пак да работя? Не. Никога. А той това прави. Аз подготвям и опаковам поръчката така, както съм я подготвяла и опаковала двайсет и пет години, а той ми вика: „Не така, на клиентите не им харесва така! Така си се разбързала да се прибереш, че виж как си я опаковала!“. Оплаква се дори как приемам поръчки по телефона. Хората предпочитат да разговарят с мен, да поръчват на мен, понеже аз им показвам съчувствие. Ама според него бърборя много с клиентите. Вече не търпи да бъда мила с хората! На телефона съм, приемам поръчка и казвам: „О, значи пристигат внуците. Колко хубаво! Харесва ли им училището?“. А баща ти грабва слушалката от ръката ми и отсича: „Ако искате да си говорите с жена ми, обадете се вечер, не в работно време“, и затваря. Ако това продължава, ако не се вразуми, ако ще трябва и занапред да го гледам как гони граха с вилицата из чинията и как се оглежда като обезумял за хапчето цианид… Скъпи, на това ли му викат промяна на личността, или на баща ти му се е случило нещо ужасно? Дали не е нещо ново? Ей така, изневиделица? На петдесет? Или е било нещо отдавна спотаено, което е изплувало на повърхността? Нима е възможно толкова години да съм живяла с бомба със закъснител? Знам само, че нещо е превърнало мъжа ми в друг човек. Собственият ми скъп съпруг, а сега съвсем се обърках и не знам един човек ли е, или са двама!