В капаните се е хванала добра плячка — осем заека, две катерици и един бобър, който се мята в теленото устройство, конструирано от самия Гейл. Той е голям майстор в правенето на примки. Огъва жилава клонка, закача примката и когато финият спусък се задейства, плячката увисва във въздуха извън обсега на хищниците. Умее да плете и кошници за риболов, от които рибата не може да избяга. Докато вървя и внимателно проверявам капаните, ми идва наум, че никога няма напълно да постигна неговия усет за баланс, неговия инстинкт за точното място, откъдето ще мине плячката. Става дума за нещо повече от опитност. Това е природна дарба. Също както аз мога да стрелям по някое животно в почти пълна тъмнина и да го сваля с една стрела.
Когато се връщам до оградата, заобикаляща Окръг 12, слънцето вече се е издигнало доста високо в небето. Както винаги, за миг се ослушвам за онова жужене, което показва, че по верижната ограда тече електрически ток. Почти никога няма такова, макар да се предполага, че токът трябва да е включен през цялото време. Промушвам се през пролуката в долния край и излизам на Ливадата, на няколко крачки от къщи. От стария ми дом. Все още го държим, тъй като официално това е мястото, където би трябвало да живеят майка ми и сестра ми. В мига, в който падна и умра, те ще трябва да се върнат там. Но засега и двете щастливо обитават новата къща в Градчето на победителите, и единствено аз ходя в схлупената къщичка, където съм израснала. Тя е моят истински дом.
Сега отивам там да се преоблека. Да сменя старото кожено яке на баща ми с палто от фина вълна, което все ми се струва прекалено тясно в раменете. Да оставя меките си, износени ловни ботуши и да обуя чифт скъпи, фабрично изработени обувки, които според майка ми са по-подходящи за човек с моето положение. Вече съм скрила лъка и стрелите си в един кух дънер в гората. Макар че времето лети, си позволявам да поседна за няколко минути в кухнята. Тя изглежда изоставена без огън в огнището, без покривка на масата. Мъчно ми е за предишния ни живот тук. Едва свързвахме двата края, но знаех къде се вписвам, знаех къде е мястото ми в строго подреденото ежедневие, което беше нашият живот. Иска ми се да можех да се върна към него, защото, когато си го припомням, той ми изглежда много по-сигурен в сравнение със сега, когато съм толкова богата, толкова известна и толкова мразена от властите в Капитола.
От задната врата се чува настойчиво мяукане. Отварям и виждам Жълтурчето, мърлявия стар котарак на Прим. Той изпитва към новата къща почти толкова силна неприязън, колкото и аз, и винаги бяга оттам, когато сестра ми е на училище. Никога не сме се обичали особено, но сега между нас съществува тази нова връзка. Пускам го вътре, давам му да хапне парче боброва мас и дори известно време го чеша между ушите. „Знаеш, че си ужасен, нали?“, питам го аз. Жълтурчето бута муцуна в ръката ми, за да го милвам още, но трябва да вървим. „Хайде, идвай“. Вдигам го и го прегръщам с една ръка, грабвам ловната чанта с другата и ги извличам на улицата. Котаракът се освобождава със скок и изчезва под един храст.
Обувките ми стискат на пръстите и скърцат, докато вървя по покритата със сгурия улица. Промъквам се по странични пътеки, минавам през задни дворове и бързо стигам до къщата на Гейл. Майка му Хейзъл, наведена над кухненската мивка, ме вижда от прозореца. Избърсва ръце в престилката си и изчезва, а след миг се появява да ме посрещне на вратата.
Харесвам Хейзъл. Уважавам я. Експлозията, при която загина баща ми, отне живота и на нейния съпруг. Тя остана с три момчета и бебе, което трябваше да се роди всеки момент. По-малко от седмица след раждането тя вече обикаляше улиците да си търси работа. Мините не бяха вариант, като се има предвид бебето, но успя да намери работа като перачка на някои търговци в града. Когато навърши четиринайсет години, Гейл, най-големият син, пое голяма част от издръжката на семейството. Вече можеше да взема тесери срещу подпис, което им осигуряваше скромно количество зърно и олио, като в замяна името му се включваше допълнителен брой пъти в жребия за избиране на трибути. А и той още тогава умееше много добре да залага капани. Но това не беше достатъчно за издръжката на петчленно семейство, без Хейзъл да си претрива пръстите от работа на дъската за пране. През зимата ръцете й така почервеняваха и се напукваха, че започваха да кървят при най-леко натискане. Още щяха да кървят, ако не беше един успокояващ мехлем, който майка ми й приготви. Но те, Хейзъл и Гейл, са твърдо решени останалите деца — дванайсетгодишният Рори, десетгодишният Вик и най-малката, четиригодишната Поузи, — никога да не вземат тесери срещу подпис.