— Слушайте внимателно — обади се продавачът. — Това са гласовете на най-различни жени. Преценете ги и изберете този, който желаете…
И ние се заслушахме във всичките високи и ниски, меки и кресливи или нещо по средата гласове, гласове гълчащи или ласкави, гласове, събирани още от времената преди да се родим.
А зад нас Агата тъпчеше назад, съпротивявайки се на течението, без да ни настигне, оставайки на едно и също разстояние от нас.
— Говорете! — каза мъжът. — Викайте!
И ние заприказвахме и се развикахме.
— Хей, ти там! Аз съм Тимоти! Здрасти!
— Какво да кажа! — виках аз. — Помощ!
Агата отстъпваше непрекъснато назад със стисната устна.
Татко я взе за ръка. Тя извика:
— Пусни ме, о! Не! Не! Не искам да ми взимат гласа! Не искам!
— Чудесно.
Продавачът набра три цифри на апаратчето, което държеше в ръка.
Отстрани на апаратчето видяхме да се вият, преплитат и разделят три осцилограми, които възпроизвеждаха нашите гласове.
Продавачът натисна друго копче и чухме собствените си гласове да отлитат сред Делфийските подземия, увисваха като гроздове във въздуха и надделяваха с писъка си всички думи наоколо. Продавачът докосна друг бутон, за да добави трошичка от това, щипка от онова, дъх от майчински глас, съвсем непознат, или една плетеница от възклицанията на татко над сутрешните вестници или кроткия му, на една чашка глас, по свечеряване. Каквото и да правеше продавачът, шептящите гласове танцуваха наоколо ни като сърдити комари, разбръмчали се пред буря и накрая усмирени и отстранени от натискането на друг бутон, за да се обади от дълбоките електронни дълбини един чист глас:
— Нефертити — каза гласът.
Тимоти се стъписа. Аз се смразих. Агата престана да тъпче назад по водата.
— Нефертити ли? — попита Тим.
— Какво значи това? — попита Агата.
— Аз знам.
Продавачът ми кимна да кажа.
— Нефертити — прошепнах аз — е египетска дума, която означава „Прекрасната е тук“.
— Прекрасната е тук! — повтори Тимоти.
— Не-фер-ти-ти — промълви Агата.
Обърнахме се да погледнем в мекия здрач към дълбокото далечно място, откъдето идваше хубавият, топъл, ласкав глас.
И тя наистина беше там.
И, ако се съди по гласа й, беше много красива.
Та това е всичко.
Или това е по-голямата част от всичкото.
Гласът ни изглеждаше по-важен от всичко останало.
Не че не сме спорили за размерите и вида й.
Тя не бива да бъде прекалено кокалеста, че да ни излизат синини, нито пък толкова дебела, че да се губим от погледа, като ни притисне в обятията си.
Ръцете й, които ще държат нашите или ще галят челата ни в трескавите полунощи, не бива да бъдат нито мраморно студени и ужасяващи, нито угнетяващи като нажежени пещи, а нещо по средата. Прекрасната температура на пиленце, взето в ръка след дълъг нощен сън, което току-що сме изтръгнали изпод вглъбената в съзерцание кокошка — ей такива, точно такива трябваше да бъдат.
О, ние нямахме грешка в подробностите. Борихме се, спорихме и викахме и Тимоти спечели за цвета на очите й по причини, които по-късно ще се разберат.
Косите на Баба? Цвета им дължахме на Агата, на нейните, макар и малко неохотно дадени, момичешки идеи. Оставихме я да избира сред хилядите струни от арфа, които висяха като ония мънистени завеси на бръснарниците, през които тичахме като през разноцветни дъждовни струи. Агата не се втурна тъй възторжено като нас, но като видя, че ние, момчетата, ще оплетем конците, каза ни да оставим това на нея.
Тъй бе сключена сделката в универсалния магазин на Компанията „Електро-бурна механика Бен Франклин С-ие Пантомимни кукли «Фанточини»“.
И неспирно течащата река ни отнесе до устието си и ни изхвърли на един далечен бряг през късния следобед…
Освен това хората на Фанточини се оказаха много хитри.
Защо ли?
Накараха ни да чакаме.
Знаеха, че още не сме спечелени. Нито съвсем, нито полусъвсем.
Особено Агата, която обърна лице към стената, за да гледа там мъката и дланите й многократно се плъзнаха по нея. Всяка сутрин по тапетите откривахме следи от пръстите й в странни, полукрасиви, полукошмарни силуети. Някои от тях можеха да се заличат просто е дъх, като цветята от скреж на зимния прозорец. Други не можеха да се изтрият, колкото и да се мъчехме, дори със сапун и гъба.
А в това време те ни караха да чакаме.
Така изстрадахме юни.
Така преседяхме юли.
Така изхленчихме август, докато на 29-ти Тимоти каза: „Имам чувството, че…“ и след закуската излязохме и седнахме на поляната.
Може би сме доловили нещо в думите на татко от предишната вечер или сме заловили някой особен лукав поглед към небето или към автобана, който бе почукал кратичко и после пак се бе скрил във втренчените му очи. Или може би просто от начина, по който вятърът вееше прозрачните пердета над леглата ни, изпращайки цяла нощ някави призрачни послания.