А Баба? Тя просто изчакваше. Никога не се опита да убеждава и насилва. Продължаваше да си готви и да пече прасковени торти и грижливо оставяше ядене тук-таме из къщата в капана за мишки, за да го подуши и отмъкне шаващото носле на някое момиче. Час по-късно чиниите се оказваха празни, кифличките и пастите изчезваха и без никакви мерсита Агата се спускаше по перилата, с мустачки от трохи по устните.
Но най-странното, прекрасно и красиво нещо бе начинът, по който тя изцяло отделяше внимание на всеки от нас.
Тя слушаше, наистина слушаше всичко, което говорехме, знаеше и помнеше всяка сричка, дума, изречение, препинателен знак, мисъл или щура идея. Знаехме, че всичките ни дни са съхранени в нея и че всеки път, когато ни се доще да разберем какво сме казали в X часа и X минути през следобеда X, тя просто ще определи този X и с дружеска бързина ще ни поднесе случката X под формата на забавна ария, например, ако тъй ни хрумнеше.
Понякога се надумвахме да я изпитваме. Един ден в разгара на някакъв разгорещен спор за нищо аз млъкнах. Загледах изпитателно Баба и попитах:
— Какво казах току-що?
— Ами-и-и…
— Хайде, повтори го, де!
— Струва ми се… Тя претършува торбичката си. — Да, ето го. — Измъкна го чак от дъното и ми го подаде: — Виж ти! Китайски песметчета-късметчета! Току-що опечени, парят-парят! Разчупи ги!
Щях да се изгоря, като го взех. Разчупих песметчето, развих топлото книжно масурче и прочетох:
— „Шампион на велосипед в целия Запад! Какво казах току-що? Хайде, повтори го, де!“
Челюстта ми увисна.
— Как го правиш тоя номер?
— Имаме си наши малки тайни. Единствените китайски песметчета-късметчета, които предсказват Най-близкото минало. Вземи си пак! Искаш ли друго?
Строших другата черупка и прочетох:
— „Как го правиш тоя номер?“
Налапах хартийката и парещото песметче и задъвках, докато вървяхме.
— Е?
— Страшна готвачка си! — казах аз.
Разсмяхме се и се втурнахме да тичаме.
Имаше и още едно прекрасно нещо.
Тя издържаше.
Никога не побеждаваше, никога не спечелваше състезанието, но търчеше заедно с нас, от което на едно момче не му пука много. Стига да не видиш момичето пред себе си или точно до тебе, тогава вече това не можеше да го понесеш. Виж, когато едно момиче е на две-три крачки след теб, това вече е почтително разстояние и се позволява.
И тъй, направихме с Баба едно голямо надбягване, като взимахме по цяла миля в минута и естествено аз водех.
Но сега да ви кажа най-хубавото за Баба.
Нямаше въобще да го узная, ако Тимоти не я бе снимал. По-късно и аз бях направил някои снимки и ги сравних.
Като видях готовите снимки, направени в нашата тъмна стаичка, пратих и Агата, въпреки нежеланието й, да снима за трети път Баба, и то без да забележи.
Тогава прибрах трите снимки, за да запазя тайната за себе си. Никога не казах на Тимоти и Агата какво съм открил. Не ми се щеше да издавам.
Но когато наредих снимките в стаята си, ето какво си помислих и казах:
— Баба на всяка снимка изглежда различна!
— Различна ли? — попитах се.
— Абсолютно. Чакай само един мом…
Пренаредих снимките.
— Ей на тази снимка Баба е близо до Агата. И на нея Баба прилича на… Агата!
А на тази, където е позирала на Тимоти, тя изглежда като Тимоти!
И на последната, свети боже! Тук тя вървеше редом с мен и изглежда грозновата като мен!
Седнах потресен. Снимките се разпиляха на пода.
Прегърбих се над тях, почнах пак да ги сравнявам, пренареждам и обръщам от всички страни. Да. Пак, боже господи, пак същото!
О, тази гениална Баба!
О, тези човекотворни хора на Фанточини!
От умно по-умно, от човешко по-човешко, с такава безгранична топлота и обич…
Станах безмълвно, слязох по стълбите и заварих Агата и Баба да стоят заедно в стаята, занимавайки се с алгебра в едно почти спокойно общение. Или поне не се водеше открита война. Баба още изчакваше Агата да омекне. И никой не знаеше през кой ден и коя ли година щеше да стане и как да стане по-бързо.
При влизането ми в стаята Баба се обърна. Наблюдавах внимателно лицето й, докато то ме разпознаваше. В очите й сякаш леко се прояви симпатично мастило. Не разцъфтя ли внезапно под прозирната кожа на бузите и устните й ярката тънка нишка кръв или каквато там течност бяха сложили да пулсира и бие в човекоподобните форми? Аз съм малко червендалест. Не се ли покри Баба с моя тен при влизането ми? А очите й? Когато гледаха Агата-Абигейл-Алгернон да пише, не ставаха ли сини по-скоро с нейния цвят, отколкото с моя, който е по-тъмен?