Каджар се усмихна на свой ред.
— Лордерон е страна на политици, сър Лотар.
— Веднъж казах същото пред Кралския съвет: „Даларанците са способни да ти кажат едновременно и «да», и «не», а накрая пак не си наясно какво е точното им мнение“. Това беше само шега. Не се обиждай.
— В никакъв случай, милорд.
Лотар го огледа:
— На колко години си?
Каджар отвърна на погледа му:
— Седемнайсет. Защо?
— Е, това обяснява много неща — поклати глава рицарят.
— В какъв смисъл, сър?
— Мед, искам да кажа лорд магус Медив, беше някъде на твоите години, когато се разболя. Така и не успя да се сприятели с много младежи на своята възраст.
— Нима учителят е боледувал? — поинтересува се момъкът.
— При това сериозно — увери го Лотар. — Беше изпаднал в кома, при това без никаква видима причина. Двамата с Лейн го отнесохме в абатството в Нортшир6. Светите братя се грижиха за него в продължение на години, а след това той се събуди изведнъж и стана, сякаш нищо не се беше случвало. Или поне на пръв поглед изглеждаше така.
— Защо да е било само на пръв поглед?
— Защото беше пропуснал по-голяма част от младежките си години. Заспа като юноша, а се събуди като възрастен мъж. Винаги съм се тревожил, че това му се е отразило по някакъв начин.
Каджар се замисли за променливите настроения на своя учител и за детинския възторг, с който се беше хвърлил в сражението с орките. Може би действията на Медив щяха да придобият повече смисъл, ако гледаше на него като на нетърпелив млад магьосник.
— Тази кома — продължи Лотар и поклати глава при спомена за случилото се — беше неестествена. Изобщо не успяхме да разберем какво се случи. Навярно Мед е успял да разреши загадката, но така и не прояви желание да разбули мистерията, независимо от настойчивите ми въпроси.
— Аз съм негов чирак — заяви Каджар. — Защо ми казвате всичко това?
Лотар въздъхна дълбоко и се загледа над опустошеното островче сред тресавището. Младежът осъзна, че рицарят вероятно бе най-честният мъж, когото беше срещал някога. Определено не ставаше за политик — чувствата буквално се изписваха на откритото му, обветрено лице.
Воинът се замисли, след което каза:
— Ще бъда напълно откровен с теб. Притеснявам се за него. Съвсем сам е в кулата…
— Има си иконом и готвачка — вметна младежът.
— Изглежда ми самотен и забравен сред онези диви пущинаци — продължи Лотар. — Тревожа се за разсъдъка му.
Каджар кимна и добави наум: „Значи затова си се опитал да му пробуташ чирак от своето собствено обкръжение. За да го шпионираш. Тревожиш за него, но повече се безпокоиш от могъществото му“.
Все пак се въздържа да изкаже гласно тези свои мисли.
— Нормално е да се притеснявате за своя приятел…
Рицарят сви рамене. Личеше си колко е разтревожен, макар да се опитваше да скрие своите чувства.
— Мога ли да сторя нещо, за да ви помогна, сър, пък и да помогна на него? — попита младежът.
— Просто го наглеждай — рече Лотар. — Щом си станал негов чирак, занапред ще прекарвате голяма част от времето си заедно. Не ми се иска да…
— Още веднъж да изпадне в кома? — предположи Каджар. „Във време, когато орките нападат внезапно?“.
Воинът сви рамене отново.
Пускайки в ход най-очарователната си усмивка, младежът рече официално:
— За мен ще бъде чест да помогна, сър Лотар. Знаете, че лоялността ми преди всичко е насочена към моя учител, но ако има нещо, което би следвало да стигне до ушите на приятел, веднага ще ви известя.
Ръката с тежка бронирана ръкавица го потупа за пореден път. Каджар се удиви на това колко зле прикрива загрижеността си рицарят. Възможно ли бе всички в Азерот да са толкова открити и простодушни? Съвсем ясно се виждаше, че Лотар желае да говори с него и по друг въпрос.
— Има още нещо — рече мъжът след малко. Младежът кимна учтиво. — Говорил ли е с теб за Пазителя?
За момент Каджар се изкуши да отговори утвърдително, за да накара доверчивия рицар да му разкрие нещо повече. Все пак реши да се придържа към истината.
— Веднъж спомена това име, но после отказа да ми даде допълнителни разяснения.
Лотар поклати глава:
— В такъв случай нека просто забравим, че съм те питал.