Ричард А. Кнаак
Кладенецът на вечността
На Мартин Фейкъс и всички мои читатели от целия свят.
Едно
Високият неприветлив дворец се издигаше на самия ръб на стръмната скала, извисен толкова рисковано над обширния черен воден басейн долу, че изглеждаше сякаш е готов всеки миг да се срине в тъмните му дълбини. В началото, когато могъщият замък бе построен с помощта на магия, сливаща камъка и гората в едно плътно цяло, той представляваше чудо, докосващо сърцето на всеки, който го види. Кулите му бяха дървета, подсилени от камък, с извисяващи се пилони и високи, отворени прозорци. Стените бяха издигнати от вулканична скала, след което обвързани здраво с провесени лиани и гигантски корени. Цитаделата в центъра първоначално бе сътворена чрез мистичното свързване на повече от сто огромни древни дървета. Обвити едно около друго, те формираха скелета на кръглата конструкция, около която бяха поставени камъкът и лианите.
Чудо, докосващо сърцата на всички във времената, когато бе построен, сега замъкът докосваше страховете на мнозина. Обвиваше го аура на безпокойство, подсилена от бурната нощ. Малцината, които поглеждаха към древната сграда, бързаха да отместят погледа си.
Тези, които вместо това гледаха към водите под нея, също не намираха спокойствие. Черното езеро бе обхванато от бурно и неестествено вълнение. Разпенени вълни, достигащи крепостта на височина, се издигаха и падаха в далечината, разбивайки се с рев. Над обширната повърхност играеха светкавици — златисти, пурпурни или със зеления цвят на развалата. Гръмотевиците трещяха като хиляда дракона и тези, които живееха край езерото, се струпваха около бреговете му, несигурни каква ли буря е била отприщена.
По стените, обикалящи замъка, стояха заплашително изглеждащи стражи в гористозелени брони. Носеха копия и мечове и се оглеждаха бдително наоколо. Наблюдаваха не само отвъд стените за евентуални нарушители, но от време на време хвърляха и по някой таен поглед към дълбините на крепостта… особено към цитаделата, където се бяха развихрили непредвидими сили.
А във високата кула, в каменна зала, запечатана за погледа на тези отвън, високи и слаби фигури, облечени в тюркоазени роби с избродирани сребърни символи на природата, стояха приведени над шарка с шест страни, изписана върху пода. В нейния център символите на език, древен дори за заклинателите, проблясваха със свой собствен живот.
Блестящи сребърни очи без зеници се взираха изпод качулките, докато нощните елфи припяваха заклинанието си. Тъмната им виолетова кожа бе покрита с пот, но магията в шарката набираше мощ. Всички, освен един, изглеждаха отмалели и готови да се предадат на изтощението. Последният присъстващ, стоящ встрани от кръга, наблюдаваше процеса с очи, които не бяха сребърни като на останалите, а фалшиви черни кълба с рубинени ивици, преминаващи хоризонтално през центъра. Но въпреки изкуствените си очи, той забелязваше всеки детайл и всяка промяна в модулацията на гласовете на другите. По издълженото му тясно лице — тясно дори за елф — се четяха глад и нетърпение, докато той бавно насочваше останалите.
И друг наблюдаваше ритуала, попивайки всяка дума и жест. Седеше на луксозен трон от слонова кост и кожа. Нейната буйна сребриста коса обрамчваше съвършените й черти, а копринената рокля — златна като очите й — правеше същото за изящните й форми. Във всеки един аспект тя бе истинска кралица. Облегна се лениво назад и си наля чаша вино от златна гарафа. Покритите й със скъпоценни камъни гривни иззвъняха, докато ръката й се движеше, а рубинът на тиарата, която носеше на главата си, блестеше на светлината на магическите енергии, които другите призоваваха.
От време на време погледът й пробягваше, винаги съвсем мимолетно, към тъмнооката фигура, а устните й се свиваха в нещо, което се доближаваше до подозрение. Но въпреки това, когато в един момент той внезапно погледна към нея, сякаш усетил наблюдението, подозрителността изчезна, заменено от апатична усмивка.
Заклинанието продължаваше.
Водите на черното езеро бушуваха яростно.
Имаше война, но тя приключи.
И Крас знаеше, че сега историята ще запише онова, което се беше случило. Безбройните унищожени съдби, изпепелените земи и стигналият на ръба на унищожението си смъртен свят щяха да се загубят сред архивите.
„Дори спомените на драконите са мимолетни при тези обстоятелства“, мислеше си бледата, облечена в сива роба фигура. Той прекрасно разбираше това, защото, макар за повечето наблюдатели да изглеждаше като човек с дългуресто, почти елфско телосложение и ястребови черти, посребряваща коса и три дълги белега, пробягващи надолу по дясната му буза, той бе много повече от това. Познат бе най-вече като магьосник, но за малцина избрани името му беше Кориалстраз — име, което би носил само дракон.