— То струва само петдесетарка! — Правя крачка напред. — Вижте, ще направя каквото трябва, кълна се, обещавам! — Думите объркано се изливат от мен. — Само ми дайте още няколко дни.
Господин Алсол ми махва да млъкна.
— Слушай, малката! — Той вдига три пръста, за да ми напомни точно за колко месеца не съм му се издължила. — Приключих с отстъпките по милост. — После ме оглежда от горе до долу. — Ти сега на колко си години, на осемнайсет?
Вдървявам се.
— Да.
Той кимва надолу към коридора.
— Вземи се хвани на работа в клуб „Рокстар“. Тамошните момичета печелят по четиристотин на вечер само от танци върху масите. Ти може и по петстотин да вадиш. А за вписаното с червено в досието ти хич няма да им дреме.
Присвивам очи.
— Да не мислите, че не съм проверила? Трябва да имам 21 навършени години.
Господин Алсол говори с такова нетърпение, че плюнката му хвърчи по лицето ми.
— Хич не ми пука какви ще ги вършиш. В четвъртък! Ясно? И искам тоя апартамент да се изчисти! — отсича той, преди да успея да гъкна, размахал пръст към вратата ми. — Прашинка да не остане!
— Първо на първо, той изобщо не беше безупречно чист! — крясвам в отговор. Но хазаинът вече ми е обърнал гръб и крачи по коридора. Щом затръшва вратата, изпускам бавна въздишка. Сърцето ми думка в гърдите, ще ми счупи ребрата. Ръцете ми треперят.
Мислите ми се завръщат към бездомниците с кухите очи и прегърбени рамене, а после и към труженичките, които съм виждала от време на време да си тръгват от клуб „Рокстар“, вмирисани на пушек, на пот и тежък парфюм, с размазан грим. Заплахата на господин Алсол ми напомня докъде мога да стигна, ако скоро късметът ми не проработи. Ако не започна да вземам някои трудни решения.
Ще намеря начин да му внуша малко жалост. Да го накарам да поомекне. „Само още седмица ми дайте и се кълна, че ще ви намеря половината сума! Обещавам!“ Превъртам тези думи в главата си, докато пъхам ключа в ключалката и отварям вратата.
Вътре е тъмно. Неонова синя светлина грее откъм вътрешната страна на прозореца. Включвам осветлението, мятам ключовете на кухненския плот и подхвърлям смачканото предупреждение за изгонване в кофата за боклук. После се спирам да се огледам из жилището.
Това е миниатюрна гарсониера, претъпкана с вещи. Пукнатини в боята се точат по стените. Едната от крушките на единственото осветително тяло на тавана е изгоряла, а втората мъждука и чака някой да я смени, преди да е гръмнала и тя. Очилата ми за Warcross лежат на сгъваемата маса за хранене. Взех ги евтино под наем, защото са по-стар модел. Два кашона с разни неща са струпани до кухнята, два матрака лежат на земята до прозореца, а останалото място е заето от прастар телевизор и вехт диван в горчиченожълто.
— Еми? — чува се приглушен глас изпод одеяло на дивана. Съквартирантката ми се надига, разтърква лице и прокарва пръсти през чорлавата си руса коса. Кийра. Заспала е, без да свали очилата си за Warcross, и тънка следа се е врязала в бузите и челото ѝ. Тя бърчи нос срещу мен. — Пак ли си довлякла някой пич? Мога тая вечер да спя у баба iи.
Поклащам глава.
— Не, тази вечер съм си само аз — отвръщам. — Ти даде ли днес на господин Алсол своята половина от наема, както каза?
— А… — тя ме поглежда извинително и сваля крака от дивана. — До уикенда ще ти ги приготвя.
— Ти нали си наясно, че в четвъртък ни изхвърлят?
Тя се пресяга за полуизяден пакет чипс.
— На мен никой не ми е казал.
Ръката ми стиска облегалката на трапезния стол. Цял ден не си е подавала носа от апартамента и затова не е и видяла предупреждението за изгонване на вратата. Вдъхвам дълбоко и си напомням, че не тя е виновна за всичко. Кийра също все не можеше да си намери работа и след като мина почти година, се отказа от опитите и сега по цял ден се мотка из Warcross.
Чувството ми е добре познато, но тази вечер съм твърде изтощена, за да проявя търпение. Чудя се дали ще се осъзнае чак когато ни изритат на улицата, затрупани от всичките ни жалки притежания.
Свалям си шала и суитшърта и оставам по любимия си потник, отивам в кухнята и слагам тенджера вода да кипне. После се запътвам към двата матрака, проснати до стената.
Двете с Кийра сме разделили леглата си с импровизирана преграда от стари кашони, слепени с тиксо. Подредих моята част доколкото можах уютно и спретнато, украсих пространството над и около матрака със златисти светещи гирлянди. Карта на Манхатън, покрита с драсканиците ми, е закачена с габърчета на стената заедно с корици на списания с Хидео Танака, написана на ръка актуална ранглиста на водещите Warcross играчи при аматьорите и старо коледно украшение от детството ми. Последната ми вещ е една стара картина на татко — единствената, която ми остана, грижливо подпряна до матрака. Платното избухва в багри, боята е плътна и притежава такава текстура, все едно още не е изсъхнала. Имах и още негови творби, но все се налагаше да ги продавам, когато положението станеше твърде напечено — отчупвах парченце след парченце от него, за да преживея липсата му.