Щом Хидео се връща при мен и забелязва, че го наблюдавам, само свива рамене.
— Ако аз не ѝ напомня, домашната система ще го направи — казва той. — Системата ги пази, когато мен ме няма. Отказват да приемат прислуга. — Тонът му е лек, грижовен, но съм го чувала достатъчно пъти, че да различа отдолу дълбока тъга.
— Родителите ти винаги ли са живели тук? — решавам се да попитам.
— Още откакто се преместихме тук от Лондон. — Хидео посочва украсата върху страничните масички. — Майка ми се учи да вае глинени грънци, откакто се пенсионира като невролог. Металните скулптури ги е правил баща ми, от заварени остатъци от компютърни части от работилницата му.
Спирам се да се възхитя на една скулптура. Едва сега забелязвам, че всяка от тях, макар да са геометрични и абстрактни, явно представя нещо от личния им живот. Двойка, разхождаща се под ръка. Семейни сцени. Някои от скулптурите изобразяват родителите му с две момчета. Сещам се за снимката, която видях в дома на самия Хидео.
— Прекрасни са.
Хидео изглежда доволен от думите ми, но усещам, че колкото повече се задържаме тук, толкова повече се завръща неговата мълчалива тъмна страна, сякаш идването у дома захранва тази негова страна с нужното за съществуването ѝ гориво. Той се заглежда навън през прозореца. После ми кимва.
— Е, Емика — казва той и ми се усмихва леко. — Пробва ли вече онсен, откакто си в Япония?
— Онсен?
— Топъл извор.
— А! — Прокашлям се и бузите ми поруменяват. — Не още.
Хидео се усмихва и кимва към вратата.
— А искаш ли?
Щом слънцето тръгва към залез, Хидео ме завежда на тихо място с изглед към планините. Там, обкръжена от цъфнали вишни, е разположена баня. Наблюдавам го внимателно. Настроението му се е подобрило, откакто пристигнахме, но все още не се държи по обичайному. Вървя кротко до него към входа на банята и се чудя как да го поразведря.
— Често ли идваш тук? — питам.
Хидео кимва.
— Това е частният ми онсен.
Водата на топлия извор е спокойна и неподвижна, над нея се носи облак пара. По края на вира са наредени гладки камъни, а от дърветата се сипе вишнев цвят и се стеле по водата. От едната страна на извора се открива гледка към планини, по чиито върхове още играят последните слънчеви лъчи. Другата страна гледа към река.
Когато идвам при извора по халат, Хидео вече е във водата. Щом приближавам, той вдига очи. Радвам се, че е горещо — това може да поприкрие изчервяването, което вече заплашва да ми подпали лицето, докато изучавам с поглед влажната му коса и голата му гръд. Прокашлям се и Хидео вежливо отклонява поглед и ми дава време да сваля халата си и да потъна в топлата вода. Затварям очи и издавам лек стон на облекчение.
— Никога няма да си тръгна оттук — измърморвам, когато Хидео идва при мен.
Той се позасмива и заедно с неговото настроение се приповдига и моето. Отмята влажни кичури от косата ми към гърба, а после ни избутва в един ъгъл и пръстите му се вкопчват в камъните от двете ми страни. Лицето ми сега се е разгорещило като водата и осезаемо усещам точките на допир на голата ми кожа.
— Кажи ми какво означава всичко това — мърмори Хидео и прокарва длан по цялата дължина на татуираната ми ръка. Пръстите му оставят мокри линии по кожата ми.
Поглеждам доволно надолу и изпъвам ръка, за да се видят татуировките ми от единия до другия край.
— Ами… — прошепвам. — Цветето е божур, любимото цвете на баща ми. — Пръстите ми тръгват нагоре от китката, а пръстите на Хидео ги следват. — Океанската вълна ми напомня за Калифорния, защото съм родена в Сан Франциско.
Ръката на Хидео спира близо до лакътя ми върху сложна геометрична структура, издигаща се от вълните.
— А това?
— Конструкция на Ешер — отговарям. — Фенка съм му.
— А… — усмихва се Хидео. — Добър избор!
Аз също се усмихвам, топлият допир на дланта му пари по кожата ми. Ръката ми се изкачва по-нагоре по татуировките и за кратко се спира върху поредица от стилизирани пера, реещи се нагоре към небето, после върху това небе, преминаващо в космическо пространство с планети — техните пръстени са наклонени като старинни грамофонни плочи от винил и на свой ред преминават в петолиния, по които е изписана мелодия.
— Моцартовата „Царица на нощта“[6] — завършвам. — Защото… ами, защото си въобразявах, че съм такава.
— Ммм… — Хидео се навежда и обсипва с целувки шията ми, а аз потръпвам. — Ловец на глави, бродещ из Тъмния свят — измърморва той. — Много подхожда.