Подобни неща се случваха с нея всяка година около първата слана – неочаквана промяна в прическата или странна смяна на цвета на косата. Тази година промяната беше по-изразена. Безпокойството й беше по-силно. С всяка от тях беше така – сякаш искаха нещо, но се бояха, че не могат да го имат.
Сидни попита как е минал денят в училище, а Бей й отговори лаконично. Майка й се предаде и се качи да помогне на Клеър с прическата. Ако не бяха уменията на Сидни, всички щяха да имат птичи гнезда на главите си.
След това се появи Хенри. Той седна в дневната при момичетата и зачака, русата му коса все още беше мокра. От него се носеше аромат на сапун „Айриш Спринг“. Хенри беше добър човек, който работеше здраво и обичаше безусловно. Той притежаваше сила, мощна като гравитацията в живота на Бей и майка й. Хенри бе осиновил Бей и беше единственият баща, когото тя всъщност познаваше. Беше загубила биологичния си баща преди години. Помнеше го смътно и съществуването му се ронеше в ума й като стара хартия. Майка й винаги се опитваше да оправи нещата, но и тя не говореше за него по същата причина, по която насърчаваше Бей да излиза по-често и да общува повече, да бъде по-малко Уейвърли. Опитваше се да компенсира неща, случили се не по нейна вина. Понякога на Бей й се искаше да я прегърне и да я увери, че всичко е наред. Обаче така щеше да осуети опитите си да не споделя с майка си – толкова сериозни опити, че понякога смайваха и нея самата.
След като възрастните излязоха, Бей стопли замразена вечеря (ужасен навик в семейство Уейвърли напоследък) в микровълновата фурна и двете с Марая хапнаха и си поговориха. Марая говореше предимно за новата си най-добра приятелка Ем. Бяха се запознали тази седмица, но Ем вече беше целият свят на момиченцето. Марая беше съвсем нормално дете, което носи шини, ноктите му са мръсни, а очите му искрят. В такова семейство това беше любопитно явление. Понякога Бей си мислеше, че би трябвало Марая да е дете на Сидни, а самата тя да е дъщеря на Клеър. Щеше да е по-логично. Всички щяха да са много по-щастливи така. Майка й щеше да има нормална дъщеря и нямаше да се тревожи, че някой ще се подиграва на детето й, а Клеър щеше да има някой като нея, който приема, че е необикновен, чиято самоличност се гради на това.
Когато Марая заспа в дневната късно вечерта. Бей остави настрана книгата си. Камината се запали сама. Подобно на старица къщата мразеше студа. Бей премести краката на Марая от скута си и взе спортното си горнище от облегалката на старото канапе. Мина през кухнята, излезе през задната врата и прекоси алеята към вратата на градината. Откри ключа, скрит сред лианите на орловите нокти, влезе и затвори вратата след себе си. Мястото бе оградено отвсякъде. Почти триметровата ограда, обрасла с орлови нокти, беше дебела като стена. Дървото спеше, затова нищо друго в градината не цъфтеше, дори розовите храсти, които заради горещото лято в града още бяха осеяни с розови и пурпурни туфи.
Лампите със слънчеви батерии по земята блестяха с постоянна жълта светлина, очертавайки пътеките чак до задната част на градината, където се намираше ябълковото дърво.
Дървото беше ниско, едва достигаше горната част на оградата, но клоните му бяха дълги и широки, почти като лиани. То имаше присъствие, характер и влияние над всички Уейвърли, живели в тази къща. Според легендата, която се носеше из Баскъм, ако изядеш ябълка от дървото на Уейвърли, ще осъзнаеш кое е най-значимото събитие в живота ти. Веднъж Клеър обясни на Бей, че ако някой иска да види най-значимото събитие в живота си, значи не се концентрира върху всекидневно случващото се, затова Клеър държеше вратата заключена и върховете на оградата остри, та никой да не влиза. А що се отнася до самите Уейвърли, никой от тях не обичаше ябълки – колко удобно! – затова никога не се изкушаваха да си хапнат. Хората в града казваха: „Семейство Уейвърли знаят къде да намерят истината, но не могат да я смелят.“
Бей стигна до дървото, докосна наклонения му ствол, завъртулките и издатините по кората, които приличаха на загадъчна карта на непознати места. Излегна се върху кафявата трева и погледна нагоре през голите клони към луната в небето, която приличаше на черно-бяла курабийка.
Бей обичаше да идва тук, за да размишлява. Правеше го още от петгодишна, откакто пристигна за първи път в града, и разбра –просто разбра– че си е у дома. Едно момиче и нейното дърво. Тук, в градината, винаги се чувстваше по-добре.