– Хей, добре ли си? – попита Сидни, когато стигнаха до пикапа на Хенри на паркинга и Клеър изведнъж се умълча.
– Извинявай. Добре съм – усмихна се тя. – Знаеш ли за какво си помислих снощи за първи път от много време насам? За хляб със смокини и пипер. Когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че го надушвам.
Сестра й си пое дълбоко въздух, сякаш и тя почти го надушваше.
– Обичам хляб със смокини и пипер. Баба Мери го правеше само на рождените ни дни. Помня как все повтаряше: „Смокините са сладки, а пиперът е лют. Точно като вас двете.“ Обаче така и не ни каза коя е смокинята и коя – пиперът.
– Очевидно аз бях смокинята – отвърна Клеър.
– Нищо подобно! Аз бях смокинята, а ти – пиперът.
– Липсва ми хлябът със смокини и пипер – въздъхна Клеър.
– Бонбоните са те изтощили. Имаш нужда от почивка. – Сидни я прегърна, после се качи в пикапа с Хенри.
– До скоро.
Тейлър прегърна Клеър, докато вървяха към неговата кола няколко места встрани. Тейлър се поколеба дали да влезе в колата и жена му го огледа. Къдравата му коса се нуждаеше от подстригване, а любимата му хавайска риза почти светеше в неоново под сакото му.
– Какво има? – попита тя, защото той понякога правеше точно така – просто спираше и се замисляше. Харесваше този негов навик. Той пък се изумяваше от способността й да се концентрира. За него Клеър не беше вълшебница. Това, което готвеше, също не му въздействаше. Преди години, когато се караха, тя му сервираше яхния с цветчета от резане, защото баба Мери твърдеше, че цветчетата от резане помагат да спечелиш всеки спор, но при него явно не действаше.
Тейлър посочи зад себе си.
– Просто чакам Хенри да запали пикапа. Мислиш ли, че нещо не е наред? Говореше, че трябва да зазимим пикапа. Нямам представа какво искаше да каже. Може би не го е направил както трябва.
Клеър погледна пикапа на Хенри. Прозорците започваха да се изпотяват, а отвътре се носеше бледа лилава светлина.
– Всичко е наред.
– Я почакай – каза Тейлър. – Да не би да правят това, което си мисля, че правят?
– Воайор – укори го Клеър, докато влизаше в колата.
– Престани да зяпаш.
Съпругът й седна зад волана и се ухили.
– Можем да се посъстезаваме с тях.
– Ами ако ни спипа някой от студентите ти? По-добре не. Стига – запротестира тя, когато той посегна към нея. – Хайде да се прибираме.
Той помисли малко, после кимна.
– Добре, да се прибираме. – Запали колата. – Обаче имам планове за нас, като се приберем.
– О, не – усмихна се Клеър. – Планове.
Покрай пътя, който водеше извън колежа, имаше дървета, чиито листа бяха толкова яркожълти, че искряха като огньове, сякаш покрай пътя имаше огромни факли. Клеър облегна глава на седалката, докато Тейлър караше с ръка на коляното й. Къщите в квартала бяха украсени за Хелоуин. Тиквени фенери проблесваха на верандите и навсякъде се носеха вихри от червени и жълти листа. Не беше любимото й време от годината, но определено беше красиво. През есента всичко сякаш покафеняваше и се приличаше, докато стане толкова крехко, че да се отдели от кокала.
„Спри да се тревожиш“ – каза си тя. Просто сезонът я караше да се чувства така, изпълваше я със съмнения. Първата слана почти беше тук. Сигурна беше, че ако издържи дотогава без големи сътресения, всичко ще си дойде на мястото и ще бъде наред.
Тейлър зави по Пендланд Стрийт. Нейните завои, неравните тротоари и калните дворове неочаквано събудиха у Клеър спомена за баба й Мери – как водеше нея и Сидни до училище по тази улица в есенните сутрини. Когато остаря, Мери още повече се тревожеше и не обичаше да е далеч от къщи за дълго. Стискаше ръчичките на момичетата и се успокояваше, като им разказваше какво ще приготви за първата слана тази година – свински филенца с латинка, картофи с копър, тиквен хляб, кафе от цикория. И кексчета, разбира се, с различни глазури, защото какъв скреж ще бъде, ако няма глазура? Клеър обичаше всичко това, но Сидни слушаше единствено когато баба им описваше глазурата. Карамел, розова вода и фъстъци, шоколад с бадеми.
Клеър се облегна на седалката и се поотпусна от изпитото вино. Започна да се чуди какво да приготви за първата слана тази година, ако й остане време. Хляб със смокини и пипер, защото си мислеше за него. (Разбира се, че тя беше смокинята. Сидни със сигурност беше пиперът.) И лазаня с тиква, може би с цветя, намачкани в прясната паста, преди да я сготви. И...
Веднага се изправи, щом го видя отново. Беше се появил изневиделица. Този път не забеляза само сивия му костюм. Видя кожата, очите и леката усмивка на устните му. Стоеше край ъгъла в ръце в джобовете, сякаш се разхождаше бавно в лятна вечер.