Тейлър мина точно покрай него.
– Чакай. Видя ли това? – попита тя.
– Какво да съм видял?
Клеър погледна назад и него вече го нямаше, сякаш никога не е бил там.
Но ако го няма, как ще остави подире си този мирис като от задимен бар, който сега проникваше в колата?
Когато Тейлър паркира пред къщата, съпругата му бързо слезе. Застана на тротоара и огледа улицата, откъдето бяха дошли.
Тейлър слезе, заключи колата с дистанционното и отиде при жена си. Силуетът й се очертаваше на светлината на уличната лампа, а извивките му бяха като карта, която всеки път го отвеждаше на различно място, когато се опита да я разчете.
Застана зад нея, обгърна я с ръце и се наведе, за да облегне брадичка на рамото й. Ръцете й бяха студени, затова той ги разтърка.
– Какво виждаш? – попита я.
Тя отстъпи и се завъртя към него.
– Нищо – поклати глава. – Защо не влезеш да провери как са Марая и Бей? Май ще се поразходя из квартала.
Той объркано се усмихна.
– По това време? И с обувки на ток?
– Само за малко.
Той свали сакото си и го наметна на раменете й.
– Ще дойда с теб, за да те пазя. Онзи Едуард е хитрец. Може да се е измъкнал и сега да дебне някъде.
Клеър се засмя при споменаването на възрастния териер на госпожа Краноуски, който се разхождаше само на няколко метра в двора на къщата, колкото да си свърши работата. После веднага се шмугваше вътре, където стоеше на прозореца и лаеше по птици, буболечки и от време на време по някое заплашително листо.
Тя придърпа реверите на сакото на Тейлър, после отново се огледа надолу по тротоара.
– Не, прав си. Много е късно. И студено – каза, обърна се и се запъти към стълбите.
Тейлър я наблюдаваше как внимателно се качва по бетонните стълби с обувките си на ток и бедрата й се поклащат. В къщата беше тъмно, светеше само лампата на верандата, която сякаш проблесна весело, когато Клеър се приближи. Лампите явно можеха да изпитват радост.
Детството на Тейлър приличаше на това на Клеър. Родителите му бяха грънчари, които пушеха трева и все още поддържаха група за хора на изкуството в Кънектикът. Тяхната реалност също не се базираше на нищо, което хората смятат за нормално. Хранеха го със сандвичи със зеле, позволяваха му да рисува върху колата им, често се разхождаха голи, но за училищните снимки го обличаха с нелепи дрехи, например с тениски, на които пише „Грънчарите го правят на колела“.
Смущаваше се да си спомня повечето неща, но Клеър често му напомняше за по-добрите мигове в детството му, когато всичко му се струваше възможно. Не можеше да каже, че вече напълно е изгубил способността си да вярва, но с жена му му беше отредена ролята на разумния. Засмя се, когато се сети за това. Беше разхвърлян, често забравяше и преди да срещне Клеър, беше пътувал неуморно, преследвайки щастието, което тайничко мислеше за неуловимо. Беше приел да бъде преподавател в Баскъм, Северна Каролина, защото подобно на всяко друго решение, което беше взел, преди да срещне тихата Клеър онази вечер, когато тя организира празненството на Катедрата по изкуства в колежа „Ориън“, смяташе, че това е просто следващата стъпка. Очакваше скоро отново да се отправи нанякъде, разсеян и подведен с лекота като котка, погнала муха.
Тейлър бързо се отърси от мислите си, когато осъзна, че се взира в празното пространство. Видя, че Клеър се е качила на верандата. Изтича по стълбите, за да я настигне. Обаче тя беше прекрачила прага и вратата се затвори точно под носа му. Завъртя дръжката, но беше заключена. Извади ключа си и се опита да я отвори, но не успя. Не беше изненадан. Правеше го от години.
Почука на вратата и извика:
– Клеър, може ли да вляза?
Чу потропването на токчетата й по паркета, докато се връщаше към вратата, за да я отвори. Усмихна му се.
– Ако я помолиш учтиво, ще се отвори. Само трябва да й поговориш.
– Хм – отвърна той, прегърна я и я притисна към себе си. Затвори вратата с крак, докато я целуваше. – Така значи.
Не можеше нито да говори на вратата, нито да приеме дървото, което хвърля ябълки. Веднъж беше поставил система от връвчици и звънчета в градината като експеримент. Докато сигнализиращата системата беше там, в градината нямаше хвърлени ябълки, което Тейлър прие за доказателство, че дървото всъщност не прави нищо. Знаеше, че Клеър иска той да вярва на нейните обяснения, вместо да се опитва да ги разбере. Обаче независимо дали го съзнава или не, тя имаше нужда от човек, който да повярва в нея, а не във всичко останало в тази щура къща.
След няколко целувки жена му се отдръпна от него.
Качи се горе и провери как са момичетата. Аз ще дойда след малко.