– Ходиш насън или си решила да печеш посред нощ? – попита той с усмивка, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си.
– Нито едно от двете. Събудих се и почувствах, че трябва да дам шпатула на мъртвата си братовчедка. – Тя размаха шпатулата и Фред вдигна вежди. Това звучеше налудничаво дори и за нея. Тя се разсмя. – О, я не ме гледай така. Знам, че е лудост. Сигурно трябва да я дам на Клеър. Сънувах Мери, преди да се събудя. Може нещата да са се смесили.
– Още тази нощ ли трябва да й я дадеш? – попита той, защото понякога подаръците й го изискваха. Понякога трябваше да даде нещо на някого незабавно. А това беше много неудобно за човек, който има тръбичка, прикрепена за носа. Напоследък излизането трябваше да се планира.
Иванел се пресегна под мивката за една от стотиците хартиени торбички от магазина, които беше събрала, защото човек никога не знае кога ще му потрябва хубава хартиена торбичка. Сложи шпатулата вътре и я остави на плота.
– Не. Ще й я дам следващия път, когато я видя – отвърна тя, вече задъхана.
Фред се отдръпна от рамката на вратата.
– Какво ще кажеш да направя по едно хубаво кафе с аромат на тиква?
– Знаеш точно от какво се нуждая – отвърна тя, докато той й помагаше да седне на масата в малкия уютен дом.
Двамата със съпруга й бяха купили тази къща преди повече от шейсет години. Липсваше й. Много приличаше на Фред, само че харесваше жени. И я обичаше.
Обичаше всичко в нея. „Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака“, казваше той. Не го интересуваше, че е странна. Беше им добре в тази къща. Тук имаше хубави спомени. Това място щеше да й липсва. Всичко щеше да й липсва. И все пак щеше да й олекне, защото на небето няма да се налага да дава нещо на някого. Там горе всички вече имаха това, от което се нуждаят.
Фред зареждаше кафемашината и се чувстваше толкова удобно тук, колкото и тя.
– Фред, с всеки изминал ден заприличваш все повече на мен.
Той се обърна и я погледна, сякаш му беше направила най-големия комплимент.
Беше много забавен.
На следващата сутрин, докато отключваше вратата на салона, Сидни видя Фред Уокър, четвъртит, спретнат мъж на около шейсет, да отключва вратата на „Деликатесите на Фред“ – неговия малък туристически магазин на същата улица.
– Здрасти, Фред – провикна се тя и му махна. – Как с Иванел?
Той се обърна стреснат и й махна в отговор.
– Добре – отговори, но изглеждаше объркан. – Добре е.
Фред не беше много разговорлив.
Сидни влезе в салон „Бялата врата“. Вратата беше с прозрачно стъкло, но предишният собственик беше сметнал, че „Бялата врата“ звучи загадъчно, като врата, през която Алиса би могла да мине и да се озове в Страната на чудесата. Всички познаваха салона с това име, затова тя не го промени, когато го купи преди няколко години.
Включи осветлението. Това голямо отворено пространство с удобни канапета и стилен полилей, напомнящ ледена висулка, увиснала над рецепцията, все още я караше да се усмихва. Тук започна работа, когато се върна в Баскъм преди десет години. Мястото беше част от нишката, която скрепи новия й живот. Ръководеше седем стилисти, от които само двама бяха по-възрастни от нея. Харесваше й. Харесваше й как се обличат и колко безкомпромисни бяха по отношение на стила.
Бей не се интересуваше от тези неща. Харесваше провисналите си джинси и широките тениски.
Сидни включи компютъра на рецепцията, направи кафе и извади курабийките, които беше убедила Бей да прави всяка седмица. Преди ги приготвяше Клеър, но след като се зае с бонбоните, вече не й оставаше време.
Сидни беше казала на Вайълет, новата си рецепционистка, че част от работата й е да идва първа и да върши това, но тя винаги имаше извинение. Никой не знаеше защо Сидни я нае. Понякога сама се чудеше.
Отиде до работното си място и включи машата, за да оправи косата си, с което по-лесно се справяше тук, отколкото в малката баня във фермата. Погледна се в огледалото веднъж, после отново.
Бяха се появили още повече червени кичури. Сигурна беше. Сякаш бяха допълзели и се бяха настанили там през нощта. Сутринта дори Хенри беше направил коментар за тях, преди да тръгне за работа. Беше я нарекъл огнена.
Клеър беше посъветвала Сидни да каже на Хенри какво прави. Вероятно беше права. Съветите на Клеър винаги бяха добри. Справяше се с всичко толкова умело. Успокояваше всички около себе си само с присъствието си. Ако то беше парфюм, можеше да го бутилира и да спечели милиони. И да забрави за бонбоните.
Ала Сидни знаеше какво ще каже Хенри, ако разбере защо тя му се нахвърля така напоследък. Щеше да каже, че няма нищо против, че не могат да имат повече деца. Ала Сидни не вярваше. Дядо му почина малко след като Сидни и Хенри се ожениха и липсваше много на Хенри – копнеж, който понякога беше толкова силен, че кравите притихваха и в млякото, което даваха, се появяваше странна ягодова сладост. Дядото на Хенри го беше отгледал, беше го научил на всичко, за да стане добър мъж от семейство Хопкинс, въвел го беше и в работата на мандрата. През целия си живот Хенри копнееше да порасне и да остарее като дядо си. Имаше нужда от син, когото да обучи. Хенри бе осиновил Бей. Изобщо не се поколеба, когато се ожениха. След това момичето го следваше като сянка. На Хенри му харесваше Бей да става рано и да му помага в мандрата. Обаче какво вършеше тя всъщност – онова, което винаги правеше: уверяваше се, че нещата са на правилните места и че самият той е там, където трябва да бъде. След няколко месеца тя спря да става в тъмни зори с него.