Вратата на салона рязко се отвори. Сидни погледна стенния часовник.
– Знам, знам – каза Вайълет, когато влетя с очарователно кръглолико, едногодишно момченце на ръце. Носеше торба от евтин магазин през рамо и Сидни знаеше, че в нея няма достатъчно памперси за целия ден. – Закъснях. Съжалявам.
Сидни направи няколко къдрици в косата си и ги закрепи с шноли, за да поеме детето от ръцете на Вайълет.
– Никой не иска да го вземе – обясни Вайълет, когато Сидни взе бебето на ръце, разроши тъмната му косичка и то се засмя. – Съседката отсреща, която обикновено го гледа, е в Долиуд този уикенд. Наложи се да го взема с мен.
– Няма проблем – отвърна Сидни, макар да не беше вярно. Вайълет обаче знаеше колко много тя обича малкия Чарли. Знаеше, че има нещо, което Сидни иска. Младите момичета винаги го усещат. Знаят, че по-възрастните жени ги гледат и виждат онова, което са оставили в миналото и не могат да си върнат. Всички знаят тази истина, но никой не признава:няма нищо по-въздействащо от едно осемнайсетгодишно момиче.
Вайълет беше прекъснала училище, когато майка й, жена от клана Търнбул, известни със своята необузданост и способност да зачеват деца като за добър ден - напусна града с последното си гадже. Вайълет постоянно купонясваше, взимаше наркотици и скоро забременя. Дори да знаеше кой е бащата, никога не казваше. Чарли приличаше изцяло на майка си, с тъмна коса с клиновидно очертание на челото му и очи с цвят на кафеени зърна.
Сидни срещна Вайълет преди няколко месеца, когато в една обедна почивка си взе портокалов сок и кисело мляко от магазина на Фред с намерението да седне в парка и да хапне. Беше сезонът на абитуриентските балове и ръцете я боляха от всички прически, които беше направила.
Седнала с кръстосани крака на тревата с шарените си шалвари и черна спортна тениска, тя сложи портокаловия сок и киселото мляко на земята между краката си, затвори очи и вдигна лице към слънцето.
След малко усети как нещо я дърпа за крака, погледна надолу и видя тъмнокосо бебе с разкопчан гащеризон, което се опитваше да се покатери в скута й. Вцепени се, както се вцепеняваш, когато разбереш, че върху теб е кацнала пчела и се опитваш да разбереш накъде ще се запъти, като се стараеш да не реагираш прекалено емоционално. Най-накрая вдигна бебето, когато то се покатери на коляното й и аха да падне по очи на земята.
Изправи се с бебето на ръце и се озърна из парка. Нямаше много хора, но видя момиче с дълга, гъста коса, седнало на една пейка близо до наполовина заровения бюст на Хорас Дж. Ориън, който студентите подминаваха и се шегуваха: „Хорас може и да е мъртъв, но не е погребан.“
– Извинете – подвикна Сидни към слабото момиче с прекалено големи слънчеви очила. – Ваше ли е?
То не помръдна.
– Извинете? – извика отново Сидни, но по-силно.
Момичето се стресна и се обърна към нея.
– Ваше ли е?
Младата майка кимна и се прозя, но не стана, затова Сидни се наведе да вземе портокаловия си сок и киселото мляко и отиде при нея. Когато се приближи, разбра, че познава момичето, което беше само с няколко години по-голямо от Бей.
– Ти си от семейство Търнбул, нали? Вашите не живеят ли близо до фабриката за подвижни къщи?
– Преди живеехме там – отвърна Вайълет, без да вземе детето от ръцете на Сидни, която седна до нея. -Майка ми ме изостави. Наложи се да се преместя.
Сидни разбра, че Вайълет живее в каравана заедно с някаква жена и възрастния й съпруг юрист, който се занимава с инвалиди и срещу заплащане раздава на нуждаещите се лекарства, изписвани с рецепта. Вайълет си търсеше работа, но никой не искаше да я наеме.
– Майка ми беше права – каза невръстната майка, когато Сидни й даде портокаловия сок и нахрани бебето с киселото мляко. – Когато си тръгна, каза, че тук нищо хубаво не може да ти се случи.