Това беше необичайно. Клеър никога не се чувстваше така тук.
– Може ли да те попитам нещо?
– Разбира се – отвърна тя.
– Наистина ли ти харесва да правиш бонбони?
Клеър се поколеба, после отговори, сякаш беше репетирала думите, в случай че някой попита:
– Работата е монотонна и не е това, което си представях, че ще правя, когато започнах да се занимавам с кетъринг, но ме бива в това, а в момента имам голяма нужда от него. Освен това добавям към парите за колеж на Марая.
– Липсва ми времето, когато готвеше – каза Бей и погледна в чинията си, защото не искаше храната да свърши, да изчезне. – Особено по това време на годината. Ще сготвиш ли за първата слана?
– Ако имам време.
Момичето кимна – знаеше, че това значине.
И все пак дървото щеше да цъфне и само по себе си това винаги беше повод за празнуване, независимо дали с храна или без.
Бей погледна календара на стената на кухнята.
Оставаше една седмица.
Надяваше се да издържат дотогава, без да направят някоя глупост.
След закуска Клеър закара Бей в центъра на града. Когато слязоха от колата, Бей погледна към парка от другата страна на улицата и видя Финиъс Янг и приятелите му – седяха в кръг на тревата и играеха някаква сложна игра с карти и зарче.
Явно тя не беше единственият тийнейджър, чиито родители искаха да излезе от къщи и да подиша малко чист въздух.
Клеър се запъти към „Бялата врата“, но Бей каза, че ще отиде след малко и притича през улицата към парка.
– Здрасти, Фин – поздрави тя, като се приближи до момчетата в сянката на наполовина заровената глава на Хорас. – Какво правиш?
Без да я поглежда, той хвърли още една карта на купчината.
– Губя.
–И то здраво – уточни Дикъс Хартман, хвърли печелившата карта и се разсмя. Дикъс беше дебел, мазен и недодялан, но мястото му наистина беше тук, сред другите момчета. Само те щяха да го изтърпят.
– Сигурен ли си, че няма да ходиш на танците довечера? – попита Бей, напълно наясно, че вече го е питала, но трябваше да бъде сигурна, дори с цената на подигравките на приятелите му. В момента от това по-зле просто нямаше накъде. Трябваше й вътрешен информатор, който в понеделник да й каже с кого е бил Джош, с какво е бил облече, как се е държал.
– Не – отвърна Фин, докато Дикъс разбъркваше и раздаваше картите отново. – А ти?
Фин я погледна и присви зелените си очи на светлината като къртица. Тя поклати глава.
– Значи някои хора ще спечелят много пари довечера – обади се Дикъс.
– За какво говориш? – поиска да узнае Бей. Той я погледна самодоволно. Бей побутна Фин с крака си. -Фин?
Момчето се смути.
– Залагат дали ще отидеш на танците, за да се опиташ да омагьосаш Джош – той направи въртеливо движение с пръстите си – и да направиш голям цирк.
– Залози – изрече тя равнодушно.
– Не се тревожи – отговори Фин, докато пускаше карта. – Просто се правят на глупаци.
– Джош участва ли в залозите? – попита Бей.
– Той смята, че няма да дойдеш – отвърна Дикъс.
– Просто така мисли – поясни Фин в опит да смекчи удара. – Не участва в залозите.
Защо Джош изобщо говореше за нея? Ако искаше всичко да приключи, ако искаше подигравките заради писмото й да престанат, трябваше просто да ги спре. Да й каже направо, че тя греши и че той не иска да има нищо общо с нея. Трябваше да престане да се държи толкова странно в нейно присъствие и да я избягва като лоша миризма. Със сигурност не трябваше да участва в разговори дали Бей ще се появи на глупавите танци, за да... За да направи какво по-точно? Да му направи заклинание? Наистина ли мислеше това за нея?
– Фин, бъди готов довечера в шест – внезапно изтърси тя.
– Защо? – попита той.
Бей се отдалечи със свити юмруци.Нищо шантаво, а!
– Защото ще ме заведеш на танците.
Клеър седеше на фризьорския стол на Сидни и си мислеше за нещата, които трябва да свърши вкъщи, докато сестра й издухваше косата на Мадисън Елиът.
– Чарли каза името ми тази сутрин, нали? – попита Сидни, надвиквайки сешоара. Малкият Чарли беше до стола на Сидни в подскачащата люлка, която Сидни му беше купила. Закръгленото му личице беше усмихнато, докато бърбореше на всички, които минаваха покрай него. Чаровник. Вече научаваше, че един мъж в салон за красота е център на вниманието.
Вайълет Търнбул, толкова кльощава, че изглеждаше като направена от пирони и дъски, погледна от мястото си зад рецепцията, където сърфираше из интернет.
– Мисля, че звучеше повече като „Кидни“, отколкото като „Сидни“ – отбеляза тя.