–За какво ще казва „Кидни“? – отвърна Сидни и погледна Чарли с такава любов, че Клеър се уплаши за Сидни, уплаши се, че ще бъде наранена, че твърде се е привързала към това бебе. – Така или иначе, е много умно момче.
– Трябва да тръгвам – обяви Клеър. – Искаш ли да ти взема нещо за обяд?
– Би било страхотно – отвърна Сидни, докато държеше четка и включения сешоар в едната си ръка, а с другата вадеше пари от джоба престилката си. – Ще ми вземеш ли сандвич с маслини и лате с карамел и ябълка от кафене „Браун Бег“?
– Някой друг иска ли нещо? – обърна се Клеър към другите стилисти.
Една от тях, Джейни с розовата коса, отвърна:
– Едно американо.
– Аз нямам пари – обади се печално Вайълет откъм рецепцията.
– Нали вчера получи заплата! – възкликна Джейни. Явно не я харесваше особено.
– Спестявам – оправда се тя.
– Аз ще платя – каза Сидни. – Какво искаш, Вай?
Вайълет се оживи и отговори:
– Клуб сандвич, чипс, допълнително кисели краставички и две кутийки кола.
Джейни я изгледа сърдито от другия край на помещението.
– Какво? – заоправдава се тя. – Не съм закусвала.
Сидни кимна към парите, които беше дала на Клеър.
– Ще вземеш ли банани и зърнена закуска от магазина на Фред? Обикновено гледам да има тук за Чарли, но мисля, че Вайълет вчера е изяла последните. – Клеър сигурно беше изгледала красноречиво сестра си, защото тя я предупреди: – Не го казвай.
– Нищо не съм казала – отвърна Клеър.
Сидни изключи сешоара. Мадисън Елиът не беше чула нищо. Вдигна поглед от списанието, което четеше, и се усмихна. Прическата й беше зашеметяваща. Сидни никога нямаше свободни часове. Правеше чудеса с косата. Когато подстрижеше някоя жена, денят й винаги беше идеален – не попадаше в задръствания, шефът я повишаваше, а децата сами си приготвяха вечеря и си лягаха по-рано. Клеър изпита лека завист. На Сидни никога не й се бе налагало да работи здраво за дарбата си. Беше се потрудила по-здраво да я отрича, когато бяха по-млади. Изглежда, нещата се получаваха по-лесно за Сидни, Бей и старата братовчедка Иванел. А Клеър се трудеше неуморно. Открай време. Напоследък й се струваше дори още по-трудно.
Тъкмо бе взела парите за поръчките, когато Бей влезе в салона. Бледата й кожа сияеше, бузите й бяха розови, сякаш беше глътнала нещо блестящо, което сега искреше отвътре. Всички прекъснаха работа, защото знаеха, че предстои нещо.
– Отивам на танците за Хелоуин – обяви тя.
Клеър едва не се разсмя на реакцията на сестра си.
Ръцете на Сидни се отпуснаха до тялото, сякаш беше сломена.
– Сигурно се шегуваш.
– Не – отвърна Бей. – Не се шегувам.
– Обмисляш го от седмици и чак сега реши да ходиш? Дори нямаш костюм.
– Не ми трябва костюм.
– Разбира се, че ти трябва! – възкликна майка й. -Момичета, някоя от вас има ли костюм, който Бей може да облече довечера?
– Имам мръснишки костюм на вампир – обади се Джейни.
– Не.
– Мръснишки костюм на медицинска сестра? – предложи Джейни.
– Не.
– Мръснишки костюм на...
– Нищо мръснишко – прекъсна я Сидни. – О, боже, каква катастрофа! Ела тук. Може би ще успея да ти пооправя косата.
Тя потупа стола си, когато Мадисън Елиът стана, а Бей тръгна към нея с наведена глава, сконфузена до нямай къде. Не погледна Клеър в очите, докато минаваше, а леля й сдържа усмивката си. Щом Бей седна, Сидни махна бейзболната й шапка и дългата й тъмна коса се разпиля. Сидни прокара пръсти през нея, гледайки дъщеря си в огледалото.
Около огледалото пред стола на Сидни бяха подредени снимки на Бей. На едната беше на шест, легнала под ябълковото дърво. Друга беше от тържеството за деветия й рожден ден, когато Клеър й направи торта с боровинки. На трета беше на дванайсет и стоеше до Финиъс Янг на автобусната спирка – тогава за първи път Сидни ги остави да чакат сами. А сега Бей беше в средата на огледалото и се приготвяше за първите си танци.
Сидни изглежда усети момента, когато момичето щеше да каже нещо за очите на майка си, затова се прокашля и се обърна към рецепционистката:
–Вайълет, когато госпожа Чин дойде, помоли я да изчака няколко минути и после й измий косата.
– Ами обядът? – попита тя.
– Клеър дори не е тръгнала още. Ще имаш време.
Бей се сви на стола.
– Мамо, костюмите не са задължителни. Не е голяма работа.
– Това са първите ти танци. Голяма работа е. Няма да те пусна да отидеш без костюм. Някой има ли дрехи от осемдесетте? – попита стилистите си тя. – Много добре тупирам коса.
Клеър най-накрая реши да подхвърли на Бей спасителен пояс.
– Запазила съм няколко стари рокли на баба Мери. Дълги и ефирни като официални рокли от двайсетте години. Може да са били на майка й.