Сидни се усмихна, сякаш си спомни нещо.
– Мислех си, че ти си единственият човек в семейството, който организира градински забави, но се сетих как баба Мери ми разказваше, че организирала пикници в градината. Канела гости и се обличала като градинска нимфа.
– Решено е – отсече Бей бързо и окончателно, защото искаше да сложи край на разговора. – Ще нося рокля на баба Мери и ще бъда градинска нимфа.
Сестрите се спогледаха. За Сидни беше голяма крачка да приеме това за дъщеря си. Бей беше момиче от семейство Уейвърли и искаше да се облече като такова, не на шега, както веднъж Сидни се костюмира като Клеър за Хелоуин – с черна перука, която покриваше лицето й и с престилка, на която пишеше „Целуни готвача“, което според нея беше забавно, защото никой не искаше да целуне чалнатата Клеър. От всички неща, които можеше да избере, Бей избра да бъде Уейвърли. Това беше тя. Всъщност изобщо нямаше да се маскира. Сидни се предаде, привлечена от мисълта, че ще може да направи прическа на Бей. От години дъщеря й й позволяваше само да подрязва връхчетата на косата й.
– Добре – каза Сидни и повдигна стола. – Клеър, ще вземеш ли рози от Фред, за да ги сложа в косата й?
– Веднага се връщам.
– Чакай, вземи ми и малко пай, става ли? – провикна се Вайълет, когато Клеър мина покрай рецепцията и излезе навън.
Навън есенните слънчеви лъчи бяха оранжеви, сякаш обедното слънце беше паднало на земята някъде в далечината. Светлината по това време на годината беше различна, като бавно угасващ фар.
Тъкмо щеше да завие надясно към кафенето и магазина на Фред, когато отляво зърна нещо сребристо, обърна се и видя две жени да стоят пред магазина за дрехи на Максин и да разговарят с възрастен мъж със сребрист костюм.
Беше той. Възрастният мъж, когото два пъти бе видяла да стърчи пред къщата й. Забърза по тротоара към тях, задминавайки група колежани, спрели насред тротоара, за да се снимат, сякаш дори ходенето по тротоара трябва да бъде документирано. Клеър ги заобиколи и за миг изгуби възрастния мъж от очи.
Когато погледна отново, него го нямаше.
Объркана, тя се приближи към жените. Познаваше ги добре. Беше организирала тържествата за всички годишнини и рождени дни на Патрис. Тя беше със сестра си Тара, която често идваше тук от Райли. Клеър беше учила с Патрис. Сидни наблягаше на своите години в гимназията, на основополагащата им роля за нея. И много й се искаше тези години да са хубави за Бей. Клеър обаче честно можеше да каже, че не си спомняше кой знае какво от собствените си преживявания в гимназията. Отиваше, прекарваше повечето време сама и чакаше да си тръгне, за да може да се върне при баба си в кухнята. Това, както и повечето преживявания на Клеър, беше замъглено от по-хубави спомени. Сидни го определяше като нейната „ревизионистка история“.
– Клеър, тъкмо си говорехме за теб – каза Патрис. Беше на четирийсет и няколко и се бореше с това. Косата й беше дълга, светлоруса и лъскава. Филъри за лице не допускаха устата й да прави широки движения, затова малко приличаше на риба, когато говореше. Сините й очи бяха силно подчертани с черна очна линия, което не отиваше много на възрастта й, а зениците й винаги бяха леко разширени, защото тя се тъпчеше с успокоителни, макар да смяташе, че никой не забелязва.
– Кой беше този човек? – попита Клеър и се постара въпросът й да не прозвучи като нещо важно, защото всъщност не беше. Или поне така смяташе.
– Какъв мъж? – попита Патрис.
– Само преди малко тук стоеше един възрастен мъж – отвърна Клеър. – Беше с прошарена коса и носеше сребрист костюм.
– Нямаше никого – отвърна Тара. Тя беше по-възрастна от Патрис и не го прикриваше толкова добре, най-вече защото съпругът й не беше толкова богат като този на Патрис. Косата й беше по-тъмна и ходеше с туники, които прикриваха приемливия за жена на средна възраст корем – най-вече от сестра й, която всеки ден ходеше на фитнес.
– Стоеше тук – започна да се притеснява Клеър. -Ей-тук, където стоя аз.
– Съжалявам, Клеър – каза Патрис. – Не сме видели никого.
– Вие разговаряхте с него – намръщи се Клеър.
– Говорехме двете – отвърна Тара. – За какво си говорехме?
– Не си спомням – каза Патрис.
– Смешно е, но и аз не си спомням – разсмя се Тара.
– Излязохме от магазина и ти дойде при нас. Мислех, че сме говорили за теб, но явно, че не сме – сви рамене Патрис.
Клеър се сбогува с тях и тръгна, като ги остави да се взират в празното пространство, сякаш някой ги беше принудил да изпаднат в транс.
Някой, който миришеше на дим.
Шеста глава
В странноприемницата на Пендланд Стрийт Ан Ейнсли стоеше пред стая номер шест с комплект чисти чаршафи в ръце.