– Господин Залер? – извика тя и почука.
Той не отговори. Знаеше, че няма да отговори. Видя го да тръгва към центъра на града след закуска.
Тя отключи вратата и влезе.
Във всеки един от трите си брака Ан се изненадваше от лъжите на съпруга си. Искрено се изумяваше. След като третият й съпруг й изневери и опразни банковата й сметка, като взе остатъка от парите, които бе наследила от родителите си, тя се закле, че няма да позволи нова такава изненада.Мъжете лъжат. Вече го бе приела. Просто не можеха да се сдържат. Правеха го, без да мислят. Отричаха го, ала това само доказваше твърдението й.
Ръсел Залер лъжеше за нещо. Тя всъщност нямаше нищо против. Всъщност беше удовлетворена, че Андрю е измамен. Обаче беше отегчена и любопитна. Брат й не й позволи да има телевизор в стаята си. В цялата странноприемница нямаше телевизор. „Не е автентично за тази къща“ – казваше Андрю. Понякога искаше да му отвърне: „Ами електричеството, Андрю? И то не е подходящо за една странноприемница.“ Боже, за някои неща той толкова приличаше на баща им! Затова Ан трябваше да се забавлява сама.
Забавленията й се състояха най-вече в сърфирането из интернет на компютъра на рецепцията и в това да шпионира гостите и да рови в нещата им, когато почиства стаите. Никога не крадеше. Ако го направеше, Андрю на секундата щеше да я изхвърли. Просто й харесваше да разглежда какво са донесли хората от къщи, как миришат парфюмите им и какъв размер дрехи носят. Харесваше историите, които си измисляше за тях.
Ан открай време беше някак потайна. Знаеше го. Баща им беше офталмолог, а майка им работеше в кабинета му, но освен това майка им тайно продаваше палаво бельо, най-вече на жените от семейство Кларк, които бяха известни със сексуалните си умения и благодарение на тях винаги си намираха добри съпрузи. Баща им така и не разбра с какво се занимава майка им. А Андрю беше ужасен, когато откри каталозите и бельото на майка си след смъртта й.
Ан обаче знаеше всичко. Научи още на десет, след като намери заключен куфар в дъното на гардероба на майка си. Беше претърсила цялата къща, преди да открие ключа за него, скрит в казанчето на тоалетната.
Родителите им бяха починали на първата си екскурзия, след като се пенсионираха. Бяха спестили цяло състояние и се надяваха да изживеят добре старините си. Сумата от неколкостотин хиляди, която оставиха на Ан, я направи по-глупава. Това беше единственото обяснение за решението й да отстъпи къщата на Андрю. Тогава беше омъжена за първия си съпруг, а брат й все още живееше у дома. Открай време беше превзет. В присъствието на жени се чувстваше неловко, затова не излизаше на срещи, а Ан сметна, че е много великодушно от нейна страна да му позволи да има дом, в който да прекарва самотните си години.
След двама съпрузи – двама съпрузи и неуспешния им бизнес, финансиран от нея – тя беше разорена. През последните няколко години живееше тук, в родния си дом, който Андрю беше превърнал в странноприемница. Винаги тайничко си бе мислила, че мястото е малко зловещо, все едно да създадеш светилище, където хората да посещават мъртвите си родители. Андрю й подсигури стая и храна (двете им малки спални сега бяха в мазето) и минимална надница, която тя харчеше за бира, цигари и списания. Такъв беше животът й. Приемаше го. Беше на петдесет и девет, толкова близо до шейсет, че ги усещаше, пък и вече не се надяваше, че ще бъде щастлива.
Затвори вратата на стаята на Ръсел зад себе си. Тази стая официално беше наречена „Стаята на Андрю Ейнсли“. Дори беше написано на табелка на вратата. Беше някогашната детска на Андрю. Беше обзаведена в тъмнолилаво и патладжанено, които той наричаше кралски цветове.
Беше кръстил старата стая на Ан „Стаята на надеждите и мечтите“.
Не беше сигурна, но с това той най-вероятно й се подиграваше.
Сложи чаршафите върху голямата спалня и се огледа. Ръсел Залер беше оставил включено отоплението и малката нощна лампа. Обаче не беше закачил нищо в гардероба и в малката баня нямаше никакви тоалетни принадлежности. В стаята беше само големият кожен куфар на поставката за багаж в долния край на леглото. Ан се приближи и го отвори. Вътре нямаше кой знае какво: още един сив костюм и бяла риза, които бяха сгънати, износена пижама, необикновения господарски халат, с който беше, когато влезе в кухнята онази нощ и изплаши Ан до смърт, защото си помисли, че е Андрю и отново ще я хване да пуши; чорапи, бельо и черен несесер с гребен, четка и паста за зъби, дезодорант, сапун, ножче за бръснене и шишенце с аспирин.
Това беше всичко.