Доста скучно. Беше малко разочарована.
Намръщи се, когато докосна дъното на куфара. Имаше чувството, че не е разкрила всичко. Почука с нокти по него. Прозвуча кухо. Напипа ъгълчетата, издърпа разделителя нагоре и откри тайник.
Едва не извика, доволна, че е открила нещо, което не бива да бъде открито.
Вътре имаше старо тесте карти таро, малък бял кристал на евтина верижка и дебела купчина раздърпани папки, прихванати с ластик.
Ан извади папките и махна ластика. Върху етикетите на папките бяха написани имена на хора, а във всяка папка имаше изрезки от вестници, снимки и копия от документи като актове за собственост и брачни свидетелства. Не разпозна нито едно от имената, докато не стигна до етикета, на който пишеше: Лорълай Уейвърли.
Това беше майката на Клеър и Сидни Уейвърли. Ан беше с няколко години по-млада от Лорълай. Лорълай беше странна, както всички от семейството. Ала, освен това беше необуздана и тъжна. Ан беше чувала, че тя напуснала града преди години и починала някъде в Тенеси. Затова ли Ръсел Залер се интересуваше толкова от семейство Уейвърли? Заради Лорълай? Познаваше ли я? Ан надникна в папката. Имаше няколко копия на една-единствена стара снимка. Беше правена през седемдесетте, съдейки по острите яки и жълтеникавокафявия цвят на облеклото. На снимката беше Лорълай Уейвърли на около двайсет, седнала до Ръсел на средна възраст, и друга тъмнокоса двойка с бебе. Намираха се в сепаре, каквото ще намериш в стари барове и в „Пица Хът“. Разлисти останалата част от съдържанието на папката, което за голяма изненада не беше за Лорълай, а за Клеър Уейвърли – статии за бизнеса на Клеър, данъчни документи, които искаше да прегледа по-внимателно, но почукване на вратата едва не й изкара ангелите.
– Ан? – извика брат й. – Там ли си?
– Да – отвърна тя спокойно. Тъкмо щеше да прибере папките обратно, когато забеляза под папките в куфара няколко стари листовки, пожълтели от времето. Взе една. Оказа се стара реклама на пътуващ панаир с участието на маг и медиум на име Великия Бандити.
В долния десен ъгъл на листовката имаше кръгла снимка на мъж с голям тюрбан със скъпоценен камък в центъра. Беше разперил ръце, сякаш щеше да изстреля мълния от пръстите си.
Беше Ръсел Залер.
Ето на това му се казваше история.
– Ан! – провикна се отново брат й.
– Идвам – отвърна тя, сви една от листовките и я пъхна в джоба си, после прибра останалите неща в куфара, точно както си бяха. Затвори го и отиде до вратата.
– Какво правиш? – попита Андрю.
– Сменям чаршафите – сви рамене тя, – както всеки ден.
Той посочи табелката, окачена на бравата.
– Сложена е табелка „Не ме безпокойте“. Трябва да обръщаме внимание на тези неща.
Мразеше, когато той говореше за себе си в множествено число.
– О, не съм забелязала. – Тя се върна в стаята и взе сгънатите чаршафи, които беше оставила на леглото. -Извинявай.
– Да не се повтаря – предупреди Андрю и огледа стаята, а после затвори вратата зад себе си.
Няколко часа по-късно Клеър, Сидни и Бей търсеха в къщата на Уейвърли някоя стара рокля на баба Мери, която момичето да облече на танците по случай Хелоуин, а на Бей й се струваше, че търсят капка вода в кладенец. Къщата на Уейвърли беше голяма и претъпкана, пукаше се по шевовете. Единственото място, където имаше някакъв ред, беше кухнята, което беше логично, защото леля й прекарваше цялото си време там. А що се отнасяше до останалата част от къщата – Клеър очевидно беше запазила всичко, което беше принадлежало на баба й. А когато Тейлър се беше нанесъл, беше домъкнал всички свои вещи, включително принадлежностите за рисуване, които заемаха по-голямата част от стаята за гости.
Бей тайничко се надяваше, че няма да намерят роклята, а после ще махне нелепите маргаритки и зелените листа от силно накъдрената си коса и ще отиде, без да се маскира. Искаше само да се увери, че Джош ще я види, ще забележи как не му обръща внимание и не прави сцени, и после щеше да си тръгне. Той твърдеше, че тя няма да отиде.Щеше му покаже. Джош нямаше представа коя е тя и какво ще направи или няма да направи. Дори никога не бе разговарял с нея.
Тъкмо слизаха от тавана, когато в коридора срещнаха Тейлър и Марая, които се прибираха.
– Какво правите? – попита Марая весело. Все още беше с гимнастическия си екип. Косата й беше прибрана в кок, който очевидно баща й се беше опитал да направи. – Някаква игра ли е? Бей, защо имаш цветя в косата? Толкова си хубава, като новата ми най-добра приятелка.
Бей прегърна братовчедка си, която ухаеше на фъстъци.
– Благодаря, хлапе.
–Здравей, миличка – поздрави я Клеър почти виновно, сякаш я бяха спипали да прави нещо нередно. – Как беше гимнастиката?