Клеър извади тънка черна тетрадка, на чиято корица като на всички останали пишеше „Кулинарен дневник на Уейвърли“. Под заглавието обаче тук беше написано „Карл“.
– Колко дневника си открила до сега? – попита Сидни.
– Повече от сто – отвърна сестра й, отвори дневника и объркано сви вежди.
– Какво има?
– Погледни – каза Клеър. – Заличила е с черно всички страници.
Всеки ред, който баба Мери беше написала, беше зачеркнат с тънка черна хоризонтална ивица мастило, която скриваше думите.
Сидни поклати глава.
– Тя беше чудата възрастна жена. Винаги пишеше в тези дневници. Почти маниакално.
– Правеше каквото може – обади се Клеър, прелиствайки дневника. – Напоследък мисля много за нея. Едва ли й е било лесно да ни отгледа.
– Винаги пренебрегваш факта, че когато ни доведе тук, мама остана почти шест години, преди да си тръгне – отбеляза Сидни.
– Все пак баба Мери се грижеше за нас.
–Мама се грижеше за нас, докато беше тук. Иванел каза, че на баба й е отнело близо година, за да свикне, че в къщата отново има хора. Почти не говореше с нас. – Сидни махна презрително към сестра си, сякаш този спор й беше познат. – Обаче ти не помниш такива работи.
Клеър се позамисли, после каза:
– Е, след като мама си тръгна, баба Мери се грижеше за нас.
– След като тя си тръгна, Клеър, ти се грижеше за нас.
– Не, баба Мери – заспори Клеър. – Тя поръчваше храна, дрехи и обувки за нас. Переше ни чаршафите.
– Ти правеше всичко това. Беше на дванайсет, когато мама ни напусна. Спомням си, че никак не харесвах дрехите, които ми избираше. Почти през цялото време в началното училище ме обличаше със сиви рокли и черни пуловери като бабичка.
– Не е вярно. – Клеър направи пауза. – Чакай, вярно е, нали?
Сидни поклати глава и изсумтя.
– Ти и твоята ревизионистка история.
Загледана към тях, Бей започна да осъзнава колко много неща не знае за сестрите Уейвърли – историите им, живота им, преди Бей да ги познава като отбора, който бяха сега. Знаеше, винаги е знаела, че и двете искат да я предпазят, затова никога не й бяха разказвали много. Но пък и тя не питаше, а сега въпросите буквално я заливаха. Коя всъщност беше Мери? Защо е била един човек като млада и друг, когато е остаряла? Защо е отглеждала дъщерите на дъщеря си? Защо си е тръгнала Лорълай?
Клеър неохотно остави дневника настрана и надникна в кашона. Извади няколко листа пожълтяла хартия, после каза:
– Джакпот! Ето една рокля. – Тя извади нещо много тънко и нежно, сякаш направено от пергамент. Клеър го помириса. – Дори ухае на нейния сапун.
Сидни остави снимките от пикника и взе роклята.
– Сивия й опушен сапун. Много го обичах. – Изправи се и разгърна роклята пред Бей. – Да, идеална е за градинска нимфа.
Дъщеря й погледна тъничката рокля и плъзна ръка по плата. Наистина беше идеална. Беше в избеляло патешкозелено с пластове бежов тюл, нагънати като прозирна поло яка отпред. Отстрани бяха зашити стари пайети под формата на цветя, а на талията имаше копринен колан.
– С тази рокля е тук – каза Сидни и се наведе да вземе снимката от пикника. Масата за пикник беше стара врата, сложена върху магаре за рязане на дърва, а столовете бяха стари пънове или дебели дърва за огрев, върху които бяха метнати квадратни възглавници. Там седяха шестима мъже, които не гледаха към обектива, а към красивата жена с дълга, тъмна коса почти до кръста, седнала начело на масата. Усмихваше се, ръцете й бяха разперени, сякаш приветстваше всички в своя свят. Ябълковото дърво, което едва се виждаше отзад, бе протегнало клон към нея, сякаш искаше да присъства на снимката.
Дори то изглеждаше малко влюбено в жената.
– Добре, стига сме се връщали в миналото – каза Сидни и избута Бей в коридора към банята. – Бързо се обличай!
Когато влязоха в салона заедно, Бей беше толкова нервна, че едва не сграбчи ръката на Фин. Обаче не можеше да стигне до нея. Той беше покрит с бял чаршаф, осеян с малки пъпки от рози. Беше отрязал грубо две дупки за очи.
– Не мога да повярвам, че носиш чаршаф – каза тя.
– Когато цъфна на вратата ми с костюм, трябваше да мисля бързо – отвърна той приглушено. – Майка ми ще ме убие, задето надупчих най-хубавия й чаршаф.
– Защо не взе своя чаршаф?
Той се поколеба, после промърмори:
– Не беше чист.
Момчета!
– Е, какво ще правим тук? – попита Фин.
– Не знам. Никога не съм ходила на танци.
– Нали помага с украсата?
– Което не ми донесе никакво прозрение за събитието.
– Изглеждаш чудесно. – Той раздвижи глава, сякаш се опитваше да види през дупките за очи. – Поне това, което виждам.