– Свали това чудо.
– Няма начин — отстъпи момчето, когато тя се пресегна към чаршафа. – Никой не знае, че съм аз. Под прикритие съм.
Бей се огледа. Мястото наистина изглеждаше чудесно. Осветената покрита топка на тавана хвърляше сенки върху стените, които приличаха на изсъхнали дървета. В един от ъглите върху бял екран се редуваха сцени от класически филми на ужасите. Рива беше накарала бащата на Мейси Моузи, който беше професионален фотограф, да снима деца, които позират пред стопкадрите, сякаш ги гони Петното или птиците на Хичкок.
За съжаление, изглежда, без да уведомяват Комитета по украсата, на някои родители им беше хрумнала гениалната идея да донесат бали сено, върху които да седят всички, както и малки сладки плашила, останали от празненството в детската градина. В крайна сметка физкултурният салон изглеждаше като място за кънтри-танци, където нещо много се е объркало.
Всички ученици от гимназиите в окръга бяха поканени и Бей виждаше момчетата от футболния отбор на гимназия „Хамилтън“ да се подиграват на плашилата и да се правят, че се страхуват от тях.
Нищо добро нямаше да излезе от присъствието на учениците от гимназия „Хамилтън“. Всички го знаеха, с изключение може би на директорите, организирали забавата. Отборът по футбол на гимназията в Баскъм не се класира на щатските плейофи, но гимназия „Хамилтън“ успя. Бяха стари съперници: гимназия „Хамилтън“ – провинциалната гимназия с добри спортни отбори, и гимназия „Баскъм“ – градското училище с непропорционално много ученици от заможни семейства. Отборите се измерваха с погледи от двата края на салона. Футболистите и от двата отбора бяха облечени като играчи зомбита с бяла боя по лицата, изкуствена кръв по фланелките и изкуствена белеща се кожа по ръцете. Единственият начин да ги различиш беше по цвета на екипите и номерата на гърбовете.
Джош беше номер осем. Веднага го откри. Беше направил русата си коса на бодлички и беше излял малко изкуствена кръв върху главата си, така че да се стече по лицето и върху фланелката му. Устата му беше уголемена с боички и имаше няколко допълнителни зъба. Някои от приятелите му си бяха сложили червени лещи за очи. Един от тях беше скрил ръката си под фланелката, все едно е откъсната.
– Да си вземем нещо за пиене – подкани Бей Фин, веднага щом забеляза Джош. Почувства се странно, сякаш нещо вътре в нея се беше променило, което намираше за глупаво, защото се беше променила само външно. Всичко се дължеше на магическата рокля, но и на уменията на майка й. Косата й я караше да се чувства красива, но слаба и податлива на мисли за Джош: как ще я погледне и ще я види в напълно нова светлина, ще отиде при нея и пред всички ще каже, че досега не е осъзнал колко е красива и че вече всичко, което е написала, придобива смисъл.
Двамата с Фин се запътиха към масата за напитки, докато от колоните гърмеше песента „Трилър“.
– Хубава гощавка – каза Фин, докато се опитваше да си вземе курабийка през чаршафа.
– Извади си ръката, за бога!
– Не мога. Не искам никой да знае, че съм аз.
– И как ще те познаят по ръцете?
– Възможно е – отвърна той и си взе курабийка през плата, все едно е кукла на конци. Поднесе я към устата си, забравил, че там няма дупка.
Бей поклати глава и се обърна. След малко Фин продължи:
– Курабийките са много вкусни.
Обаче тя едва различи думите. Обърна се и видя как устата му дъвче под чаршафа. Очевидно бе рискувал някой да види забележителните му ръце и бе обрал поне половината курабийки от една чиния.
– На Рива й хрумна идеята за всичко това – каза Бей.
Беше подредено красиво. Съдовете, от които наливаха напитки, бяха достатъчно вампирски. В един плуваха пластмасови очи, а в друг – огромен пластмасов мозък. Сладкишите с форма на пръсти приличаха на истински пръсти, а призрачните курабийки бяха умно измислени – сладки с форма на бадеми бяха потопени в бял шоколад и имаха шоколадови парченца за очи. В чиния се мъдреха черни бонбони с форма на плъхове, кренвирши, увити в тесто, така че да изглеждат като мумии, и купа с квадратни бели ментови бонбони с надпис „Зъби“.
Ала отново на някой умен родител му бе хрумнало да сложи червени карирани покривки и салфетки, на които пишеше „Безопасен Хелоуин!“. Това сигурно беше най-странното събиране. От гимназия „Хамилтън“ вече се шегуваха.
– Къде е Рива? – попита Фин.
Бей се огледа и видя Рива близо до пулта на диджея. Носеше голям костюм на пчела като момичето пчела в онзи клип на „Блайнд Мелън“ от началото на деветдесетте. Всички костюми на приятелите й изглежда бяха вдъхновени от емблематични ретровидеоклипове. Дакота носеше конусовидния сутиен на Мадона. Тринити беше облечена като Ани Ленъкс, а Луис имаше шапка на групата „Джъмиръкуай“. Бей трябваше да признае, че костюмите им бяха страхотни. Много по-добри от тези на зомбитата футболисти.