Свърши се.
Сега само трябваше да изчака Фин да престане да се рее и да подслушва всички. После щеше да се прибере вкъщи и най-сетне да се опита да не обича толкова много Джош Матисън.
Седма глава
През следващия час Бей разбра, че Джош е напуснал салона. След онзи момент не беше поглеждала право към него, но винаги знаеше къде е по тънката струйка дим, която оставяше след себе си. Вече не. Седеше сама на скамейките, защото смотанячките бяха решили да станат още по-големи смотанячки и да танцуват на бавни песни в кръг насред салона. Бей беше достатъчно близо до вратата, за да чуе прошепнатата дума „бой“, докато няколко деца се измъкваха навън.
Изведнъж се разтревожи къде ли може да е Джош.
В гимназиите имаше тайно общество, за което повечето деца разбираха по-късно и тогава изведнъж им ставаше ясно защо през онази седмица популярните момичета ходеха без грим, а популярните момчета си боядисваха джинсите в розово. Това беше седмицата на посвещаването, официалното им въвеждане в групите. Изключителността ги караше да се чувстват важни и да смятат, че държат всичко под контрол и повечето им събирания бяха безобидни. Ала понякога имаше наркотици. И боеве.
Бей не можеше да открие Фин – на танците имаше прекалено много призраци, момчета, които щяха да се приберат със съсипани чаршафи при ядосаните си майки – затова тя се шмугна през вратата с другите и тръгна към паркинга за учители, на който нямаше почти никакви коли.
Всички футболисти от отбора на „Хамилтън“ бяха там. Бей си проправи път през тълпата и видя, че надутата звезда от отбора на гимназия „Хамилтън“ е на земята заедно с футболист от отбора на „Баскъм“. След миг различи осми номер на гърба на фланелката му.
Джош.
Видя костюма на пчела на Рива и се добра до нея.
– Какво стана? – надвика Бей врявата.
Антенките на костюма на Рива потрепваха.
– Това е Коуби от „Хамилтън“ – извика тя. – Със Стивън се сбили, затова Джош се намесил. И изведнъж Джош започнал да удря Коуби без причина! Хванал го неподготвен. Но не за дълго. Сега никой не иска да им помогне!
На Бей й секна дъхът. Джош беше бърз и пъргав, но Коуби беше много по-висок и по-тежък. Опитваше се да притисне Джош към земята, като същевременно го удряше отстрани.
Ако никой друг не възнамеряваше да помогне, тя щеше да се намеси. Трябваше да направи нещо. Не биха наранили момиче, нали? Щяха да престанат в момента, в който се приближи.
За първи път присъстваше на бой. Имаше нещо първично, което изпълваше въздуха със заряд. То я увлече и уплаши. Страхуваше се за Джош и за себе си, защото винаги бе смятала, че е човек, който ще се намеси, за да помогне, който не е като всички останали. Може би Фин беше прав. Може би тя живееше в измислен свят, а може би дълбоко в себе си беше като всички останали.
Изведнъж нещо профуча край нея, развя косата й и подгъва на роклята й изпърпори.
Случи се много бързо. След секунди Коуби беше метнат във въздуха със сила, от която се приземи по гръб на разстояние. Той остана без въздух и на лицето му се изписа същият въпрос, който си задаваха всички.Какво, за бога, беше това?
Тълпата се раздвижи и когато се обърнаха, учениците видяха, че учители и родители се появяват през задната врата на салона с осветени от лампите лица.
Всички се раздвижиха. Съотборниците на Коуби го вдигнаха зашеметен и го задърпаха настрани, докато той повтаряше:
– Какво, по дяволите, се случи току-що?
Тълпата заблъска Бей и тя се бореше, за да намери Джош. Когато го видя, той все още беше на земята и се опитваше да се изправи. Бърза като светкавица, тя изтича и му помогна. Всички останали хукнаха към преградата на входа на паркинга, за да се доберат до предната част на сградата. Проблемът беше, че щяха много лесно да ги спипат на входа, а някои учители и родители вече се бяха върнали в салона, вероятно за да направят точно това.
Бей преметна ръката на Джош през рамото си и се отправи в обратната посока, далеч от салона към учебните сгради. Преведе го около сградите, през полето от кучешки дрян, посаден от някаква асоциация преди години. Духаше вятър, от който голите клони потракваха и драскаха зловещо.
Джош леко накуцваше и притискаше ребрата си отдясно. Трябваше да се облегне на нея, когато най-накрая се закатериха по далечния хълм към добре осветения паркинг за ученици. Там нямаше никого, което доказваше, че повечето ученици са били спрени пред салона.
Бей се озърна за патфайндъра, който знаеше, че Джош кара. Ако я притиснеха, сигурно можеше да изрецитира и номера му, толкова пъти го бе гледала да се отдалечава.