– Къде е колата ти? – най-накрая попита тя.
Джош вдигна поглед от краката си, всяка крачка му струваше усилия. Веднага се отдръпна от нея.
Едва сега разбра, че е тя. Имаше изражение на човек, зад когото са се промъкнали и са извикали „Познай кой е!“, а той се е обърнал в очакване на приятна изненада, само че насреща му се е оказал последният човек, когото иска да види.
Джош се огледа. Бей видя облекчението му, че няма кой да ги види заедно. Видя и как подозрението му нараства, сякаш тя е планирала всичко това.
– Защо дойдохме тук?
–Защото щяха да ни хванат, ако бяхме тръгнали в друга посока. Къде е колата ти? – попита отново тя.
Той се взря в нея. Ако Бей извикаше „Бау!“, сигурно щеше да отскочи стреснато.
– Ей там – отговори й най-накрая. – Дойдох с аудито на баща си.
Тя погледна колата, после него, опитвайки се да прецени дали е способен да шофира.
– Ще се справиш ли?
– Да. Болят ме ребрата, но нямам нищо счупено.
– Откъде знаеш?
Той потърка ребрата си.
–Удряла ме е футболна топка по-силно, отколкото онзи може да удря.
Бей се обърна да си върви, защото не понасяше начина, по който я гледаше, сякаш щеше... какво? Да го омагьоса? Какво изобщо значеше това?
– Чакай – подвикна той, когато тя се отдалечи.
Но тя не спря. Продължи да върви със свити в юмруци ръце. Той беше глупав и твърдоглав и сега, като се замислеше – имаше и ужасен вкус за обувки. Как беше възможно да си принадлежат? Защо го обичаше толкова много? Защо не можеше да го изключи като лампа?
– Бей, почакай – провикна се той, подтичвайки неловко зад нея.
– Какво? – завъртя се тя.
Той не очакваше гнева й. Честно казано, тя също. И двамата изглеждаха леко стъписани.
– Нека поне да те откарам у вас.
– Не, благодаря. Майката на Фин ще ни вземе.
Той стисна устни. Белият му грим и нарисуваната уста се бяха размазали. Изглеждаше така, все едно са го заличили и на негово място се показва някой друг.
– Значи вие с Фин... – започна.
– Ние с Фин какво?
– Нищо.
Бей се обърна отново.
– Чакай. Цялата си в кръв заради мен.
Тя сведе очи и видя, че изкуствената му кръв се е размазала по красивата рокля на прабаба й. Доплака й се. Майка й и леля й щяха да я убият.
–Изкуствена е – отвърна тя. – Мога да кажа на всички, че съм искала да приличам на Кери на Стивън Кинг.
– Нека те откарам вкъщи.
Чувстваше се крехка, това беше всичко. Така можеше да определи този миг на слабост. Извади телефона от ботата си и се обади на Фин.
Отне му доста време да вдигне. За малко да се включи гласова поща. Най-накрая вдигна, задъхан и разтреперан:
– Ало?
– Ало, Фин, Бей е. Къде си?
–Пред салона. Майка ми ще дойде всеки момент. Ти къде си?
– На паркинга за ученици. – Бей погледна Джош, после извърна поглед. – Ще ме закарат вкъщи.
– А... – Фин беше разсеян. – Добре.
– Добре ли си?
– Да. – Направи пауза. – Да, добре съм.
По пътя Джош мълча. Аудито на баща му миришеше на кожа, на царевичен сироп и на нещо свежо като одеколон, който тя усети, когато Джош се облегна на нея, за да му помогне да стигне до паркинга. Това ухание на Джош беше по дрехите й, но се чувстваше така, сякаш го е откраднала, сякаш не е трябвало да бъде там.
Гърдите й потръпнаха от близостта с него в това затворено пространство. Интимността я замая, както когато си бил буден дълго време и си поел много кофеин. Впечатляваше се от глупави неща. Шофира толкова добре! Виж колко лесно върти волана! Дори не отделя очи от пътя, когато пуска парното! Тогава разбра, че той е взел нервността й за тръпки от студ.
Съсредоточи се върху ръцете му на волана, налагайки си да остане неподвижна. Имаше хубави длани, загорели от слънцето и големи. Ръката му от китката до лакътя беше мускулеста и стегната.
Мандрата на Хопкинс беше малко встрани от пътя, но всички деца от началното училище бяха ходили там на екскурзия, затова знаеха къде се намира. Не й се налагаше да напътства Джош как да стигне дотам. Още преди да му каже да завие наляво или надясно, той вече го правеше.
Пътуването им заедно свърши прекалено бързо. Когато наближиха завоя към фермата, Бей се прокашля и каза:
– Може да спреш на входа. Ще мина пеша по алеята към къщата.
– Няма проблем – отвърна Джош, взимайки завоя на слизане от магистралата.
Докато той караше по покритата с чакъл алея, Бей се напрегна. Той нямаше да види фермата на Хопкинс за първи път. Ала изведнъж й се стори непоносимо Джош да зърне фермата и да реши, че мястото й наистина е там.
Когато със Сидни избягаха от баща й в Сиатъл, отседнаха в къщата на Уейвърли при Клеър, но се преместиха във фермата близо до мандрата на Хенри след сватбата. На Бей фермата й харесваше. От самото начало разбра, че там е мястото на майка й, макар че тя се смяташе за гражданка и не обичаше спокойствието. Правеше я неспокойна, както в Сиатъл чакаше нечий гняв да пламне и нещо лошо да се случи. Ала Бей не беше за тук. Нейното място беше в къщата на семейство Уейвърли.