Не се срамуваше от фермата. Не точно. Обаче беше виждала къщата на Джош и мразеше усещането, че се налага да обяснява къде живее.
Той спря пред малката, бяла, двуетажна къща. Голата крушка на верандата беше включена. В дневната също светеше.
Бей не слезе от колата веднага. Седеше и чакаше, защото си мислеше, че той ще каже нещо. Така правеха родителите й, след като излизаха. Връщаха се, но оставаха в колата – с изключен двигател и отворени прозорци през лятото, с включен двигател и пуснато парно през зимата – и говореха, сякаш нещо в седенето в колата вечер предизвиква един последен разговор, една последна целувка, преди да слязат.
Разбра, че става така, когато излизаш на среща.
А това не беше среща.
Джош се взираше право напред.
Без да каже дума, Бей слезе и сковано тръгна към вратата, заповядвайки си да не поглежда назад.
– Не мога да повярвам, че не видях как отива на първите си танци – каза Хенри няколко часа по-рано, след като Сидни беше оставила Бей и Фин пред салона. Тя се бе опитала да му се обади по телефона, за да му каже, но той не беше вдигнал.
Тъкмо се беше прибрала сред облак парфюмиран въздух, а бузите й бяха поруменели от щастие заради необичайния обрат на социалните събития в живота на дъщеря им. На път за вкъщи беше купила китайска храна и сега слагаше кутиите на масата. Хенри току-що се беше изкъпал и подсушаваше косата си с кърпа в розови и бяло. Розово и бяло. Сидни твърдеше, че двете с Бей бавно, но неотклонно са внесли момичешка нотка в къщата. Той нямаше нищо против.
„Един дом не е истински дом, ако в него няма жена“ – казваше дядо му.
– Измислил съм толкова много неща, които да кажа на Бей, когато започне да излиза с момчета – каза Хенри изпод хавлията. – Дори си записах някои. Наистина, мисля, че бележките са някъде в кабинета ми.
Сидни се засмя, сякаш беше поласкана от това.
– Какво ще кажеш да я пратя при теб сутринта и ще можеш да й дръпнеш една лекция колко ужасни са момчетата и как искат само едно нещо.
Хенри смъкна кърпата около врата си и седна на масата, докато Сидни вадеше чинии. Тя докосна лицето му, преди да се настани срещу него.
Хенри срещна Сидни за първи път на катерушките в училище. Някои хора се появяват в живота ти и го променят завинаги. Такава беше Сидни за него. Той се влюби в нея в мига, в който я видя. В началното училище беше най-добрият й приятел. Обаче като пораснаха, започна да се отдалечава от нея. Хънтър Джон Матисън също се влюби в нея, но имаше куража да й го признае. Хенри я загуби заради гимназиално увлечение, после я загуби завинаги, когато тя стана на осемнайсет и замина. Не беше очаквал да я види отново. Тогава дядо му все още беше жив, макар че ударът го беше накарал да забави темпото. Прекарваше дните си в опити да помогне на Хенри, защото искаше да го види със съпруга и семейство. Нищо не помагаше. Когато Сидни се върна, Хенри все едно беше тичал в кръг и беше палил дървета, докато остане само гола земя. Тогава тя се появи и той най-накрая спря да тича в кръг и хукна към нея като към прохладно и меко поле.
„Така се чувстваш, когато най-накрая я намериш“ -каза дядо му.
В началото, когато започнаха да излизат, Хенри не повярва на късмета си. И до днес усещаше как спира по средата на някоя история за дядо си (съзнаваше, че говори прекалено много за него) и се чуди как може на човек като нея това да му е интересно. Искаше да й даде целия свят. Дори това не му се струваше достатъчно в сравнение с нейния дар – живота им заедно, семейството, кърпите в бяло и розово, петнайсетгодишната дъщеря, която сега беше на танци.
– Как се случи? – попита Хенри и се отказа да яде скаридите и граха си с пръчици. Взе си вилица. – Как стана на петнайсет? Ще ни напусне, преди да се усетим.
Изведнъж Сидни се вцепени. Хенри усети във въздуха предстоящата промяна, затова бавно остави вилицата и зачака. Сякаш червените кичури никнеха буквално пред очите му. Често се случваше напоследък. Беше безпокойството заради първата слана. Хенри и Тейлър отдавна обменяха опит и бяха разбрали, че по това време на годината съпругите им винаги правят нещо откачено. Тази година Сидни не можеше да му се насити. Не че имаше нещо против. Щеше да помогне с каквото може. Обаче продължаваше да се притеснява защо се случват тези неща. Какво наистина ставаше в главата й?