Тя пусна вилицата, наклони се към него през масата и го целуна.
Издърпа го от стола и се нахвърлиха един на друг, свалиха ризите, разкопчаха панталоните. След това се озоваха на кухненския под, където дъските скърцаха под тях, а те се блъскаха в шкафовете. Светът се преобърна, времето отлетя. Неусетно вече оправяха дрехите си, върнаха се към вечерята и се подсмихваха един на друг над китайската храна за вкъщи.
Кърпата в розово и бяло, все още мокра от душа, беше забравена на пода.
Някъде дълбоко в съзнанието си Хенри се чудеше дали това продължава да се случва, защото има нещо, което тя иска, а той не й е дал и сега тя е принудена да си го вземе.
Не му харесваше тази мисъл. Би й дал абсолютно всичко. Всичко, което има.
Просто трябваше да му каже.
Сидни отново целуна Хенри, преди той да си легне. Вътрешният му часовник забавяше ход около осем часа всяка вечер, сякаш беше играчка на пружина, която губи скоростта си. Ако останеше до късно, Сидни понякога го заварваше да стои по средата на стълбите с ръка върху парапета, заспал, а по острите му скули се трупаше прах.
Хенри се усмихна, докато вървеше към спалнята им, щастлив и доволен. От годините примижаване срещу слънцето около очите му се бяха образували бръчици. Слънцето. Точно така го чувстваше тя, даваше й светлина и я хранеше, винаги беше там, беше предсказуем. Обуздаваше безпокойството й и лудуваше с нея, когато тя имаше нужда, но на следващата сутрин винаги се събуждаше същият мъж, същото сърце, същата светлина.
Сидни зачака Бей. Сложи си кимоното, прихвана косата си с неизползваните пръчици от вечерята и гледа филми с Моли Рингуолд от осемдесетте на лаптопа си, в които особнячката винаги получава своя щастлив край.
Когато чу по алеята да се задава кола, затвори лаптопа. Бей се прибираше точно навреме. Сидни за пръв път й определяше вечерен час, затова го сложи прекалено рано, но дъщеря й изобщо не се възпротиви. Баба Мери никога не беше определяла на Сидни вечерен час, макар че понякога й се искаше да го беше правила. Тя често позволяваше на внучката си да преспива у приятели, където беше свободна да се измъква и да се среща с гаджето си по всяко време на нощта.
Стана бързо с мисълта да изгаси лампата в дневната, за да не види Бей, че я е чакала. Когато чу колата да спира пред къщата, разбра, че вече е прекалено късно. Може би трябваше да изтича в кухнята и да направи горещ шоколад, за да седнат и да обсъдят вечерта. Не, на Бей нямаше да й хареса.
Не чу вратата на колата да се затваря, затова застана до прозореца, долепи гръб до стената и повдигна лекичко пердето. Отне й малко време да различи колата – черно ауди. Не беше шевролетът на майката на Фин. Кой ли беше по това време? Колата й се струваше позната и разбра защо, когато вратата на мястото до шофьора се отвори и вътре светна. Дъщеря й слизаше от автомобил, управляван от Джош Матисън.
Неочаквано звънна мобилният телефон на Сидни и тя подскочи изненадана. Грабна го от масичката и вдигна.
– Ало?
– Сидни? Обажда се Талюла Янг, майката на Фин. Аз съм пред салона в училището с Фин. Бей не е тук. Фин твърди, че имало кой да я закара. Ти знаеше ли за това?
– Не – отвърна тя, докато входната врата се отваряше, – но тя тъкмо се прибра.
– Добре ли е? Фин каза, че е имало бой на танците.
Сърцето на Сидни подскочи в гърдите, когато погледна дъщеря си. Роклята й беше изцапана с кръв.
– Изкуствена е – побърза да я успокои Бей. – Изкуствена кръв. От един костюм.
– Добре е – отвърна Сидни на майката на Фин, без да сваля очи от момичето. – Финиъс добре ли е?
– Добре е. Обаче съсипа най-хубавите ми чаршафи. Ще го оставя без джобни.
– Боже, мамо, извиних ти се! – каза Фин, преди майка му да затвори.
Мъжете Янг може и да бяха най-силните в града, но майките им не оставаха по-назад.
– Не мога да повярвам, че си ме чакала – рече Бей, заемайки отбранителна позиция, без Сидни да е казал и дума, което й подсказа, че дъщеря й крие нещо. Бей подръпна роклята. – Изкуствена е. Дори мирише на царевичен сироп. Помириши.
– Не искам да я мириша. Искам да знам как се е озовала върху теб – каза майка й.
– Помогнах на един ученик, който беше паднал. Беше с костюм на зомби. Това е всичко.
– Това е всичко ли? И толкова голяма част от костюма му се озова върху теб само докато му помагаше?
– Да! Не съм се целувала с него, ако това си мислиш! Не съм направила нищо нередно. Просто помогнах на някого, който се беше сбил.
– На Джош – изрече Сидни равно. – Помогнала си на Джош Матисън.
Физиономията на Бей беше за милиони.
– Откъде знаеш? Майката на Фин ли ти каза нещо?
– Не – отвърна Сидни. – Видях Джош да те оставя пред къщи.