Осма глава
В понеделник следобед Бей седеше на каменните стъпала пред главната сграда на училището, пишеше си домашното и чакаше късните автобуси, които откарваха децата от училище у дома. Това бяха учениците, които живееха в най-отдалечените кътчета на областта и учеха тук. Бяха по-кротки от останалите. Не всяка минута от живота им беше запълнена с нещо. Изглежда, прекарваха повечето си време в автобуса. Бей обикновено слизаше първа на Пендланд Стрийт, на разстояние, което лесно можеше да извърви, когато има желание. Не беше толкова далеч. Ала тя имаше нужда от повод да седи тук, защото беше уверила Джош в бележката си, че ще го прави. Ако се откажеше, щеше да означава, че е сгрешила, макар вече да съзнаваше, че е така.
Просто чакаше сърцето й също да го разбере.
Всички обичаха октомврийските следобеди. Дори децата, които чакаха автобуса на тротоара, бяха по-оживени. Беше типичен есенен ден в училище – свеж въздух, спортни якета, карирани поли. Нещо, за което всички твърдят, че някога са чели в книгите.
Бей довърши домашното си и извади „Ромео и Жулиета“. Разгърна страниците на думите, които й харесваха, и започна да ги върти в ума си: тържество и гибелен, радостен, мерзавец.
Снемеш.
Наизустявам.
Свада.
Чу някой да се прокашля зад нея и механично се сви и премести раничката си, защото си помисли, че пречи на някого да мине по стълбите.
Някой застана до нея, но после седна.
Вдигна очи, леко подразнена, защото имаше трийсет и три стъпала от тротоара до ротондата, а този държеше непременно да навлезе в личното й пространство.
Тогава разбра кой е всъщност.
– Здрасти – поздрави Джош.
Всеки ден седеше на тези стъпала и го чакаше. А сега, когато най-накрая беше тук, нямаше представа какво да му каже. Дори не беше сигурна, че иска да каже нещо. Не можеше да понася чувството, че мястото й е до него, че всеки път, когато той е наблизо, стомахът я присвива, сякаш нещо вътре в нея го сочи и казва: „Дом, дом, дом.“ Не биваше да се старае толкова. Не променяше нищо, освен себе си, превръщаше се в нещастно и неуверено момиче, каквото не беше.
–В събота си забрави телефона в колата ми – каза Джош. Беше подпрял лакти на коленете си, а с едната си ръка небрежно й подаваше телефона.
– О, благодаря – отвърна тя, взе телефона и го напъха в раницата си. Значи там е бил. Не можа да го открие никъде, когато майка й поиска да го прибере като част от наказанието й, сякаш Бей го използваше постоянно и щеше да усети липсата му.
Започна да рови в чантата си, защото мислеше, че Джош ще си тръгне. Ала колкото повече ровеше и ненужно подреждаше учебниците, толкова по-ясно осъзнаваше, че той няма да помръдне.
Накрая се обърна към него. Джош се взираше в нея през слънчевите очила, закрили очите му. Беше с джинси и раиран пуловер. Тя отвърна на погледа му мълчаливо и повдигна вежди. Ако ще разговарят, той трябваше да положи някакво усилие.
– Съжалявам, че се държах грубо – проговори най-накрая момчето. – Имах ужасна вечер, но не трябваше да си го изкарвам на теб. – Той погледна ръцете си, стиснати между раздалечените колене. – Радвам се, че си тук. Мислих много за това през уикенда. Сетих се, че дори не ти благодарих. Така че, благодаря ти.
– Добре – каза тя.
– Добре?
– Приемам извинението ти.
– Много великодушно от твоя страна – усмихна се той.
– Такава съм си аз. Великодушна.
Настъпи мълчание. Най-накрая Бей заговори:
– Все още си тук.
Не го каза грубо, а любопитно, сякаш той е забравил да си тръгне.
– Да – кимна той.
– Това – тя описа кръг с пръста си към него, имайки предвид присъствието му – част от извинението ли е?
– Не, но разбирам защо питаш. Отново съжалявам.
– Защо се сбихте с онова момче? – Бей умираше да разбере, но смяташе, че никога няма да получи отговор. Сега, след като той беше тук и очевидно не се случваше нищо, можеше да се възползва и да разбере.
Джош сви рамене.
– Пошегува се, че баща ми не може да ми купи място в щатския шампионат. Ние сме добър отбор. Баща ми няма нищо общо с това. Наистина. Той мрази футбол.
– Ти си добър. Гледала съм те да играеш. Искам да кажа, всички сме те гледали – добави бързо Бей.
– Донякъде се надявах, че ще ме хванат. Някой дори пусна в интернет видеоклип на боя. Мислех, че ще объркат почивката на родителите ми, че ще ме смъмрят и ще ми кажат колко са разочаровани от мен. Обаче директорът дори не ме погледна днес, въпреки това – каза той, свали слънчевите си очила и посочи насиненото си око. Днес беше в лилаво и жълто, меланхолични цветове. – Никога няма да разберат, освен ако не им кажа.
– Защо ще им казваш?
– Понякога ми се иска да знаят, че не съм този, за когото ме смятат – поклати глава Джош.