Твърдението му беше толкова странно, че тя веднага попита:
– А кой си?
Най-накрая разбра, че всъщност не знае. Знаеше толкова малко за него, колкото той за нея. Просто имаше предимството да знае, наистина да знае, къде трябва да се озове накрая.
– Аз съм Джош Матисън, приятно ми е – отвърна той, устните му се разтеглиха в пресилена усмивка и подаде ръка, сякаш искаше да се здрависат. Бей не я пое. Усмивката му угасна и той отново сложи слънчевите си очила. – Не искам да ходя в „Нотр Дам“ като дядо си. Не искам да работя с баща си в неговата компания.
– Това не показва кой си. Това показва кой не си – отбеляза тя. – Ти какво искаш?
Изглеждаше смутен от въпроса й.
– Не знам – каза. – Докато седя в колата си сутрин и се опитвам да се накарам да отида на училище, ме облива студена пот. Лягам си в девет вечерта, защото съм изтощен. Понякога скулите ме болят от това, че се усмихвам, че се преструвам на доволен от живота си.
Отговорът му казваше нещо толкова очевидно, че май й се подиграваше. После разбра, че не е така.
– Тогава престани да се преструваш – отвърна Бей.
Погледна я, все едно е изръсила нещо готино.
–Обзалагам се, че и един ден през живота си не си се преструвала.
– Казваш го, все едно е много лесно.
Той сви рамене.
–Понякога си представям, че кося. Харесва ми да гледам как косят игрищата. Струва ми се толкова успокоително да се возиш напред-назад на косачката с часове.
Автобусите спряха, децата грабнаха раниците и калъфите с музикални инструменти и се подредиха на опашка.
Бей се изправи.
– Можеш да започнеш работа на стадиона в Хикори. Обзалагам се, че там често косят. Играят. И преподават – каза тя.
Джош я наблюдаваше, докато си слагаше раницата. Изглеждаше леко озадачен, сякаш се беше приготвил за нещо неприятно. Бей завъртя отегчено очи. Наистина ли смяташе, че е толкова ужасно дори да разговаря с нея?
– Искаш ли да те закарам до вас? – попита той.
– Колкото и вълнуващо да беше първият път, не, благодаря. Автобусите вече са тук. – Не спомена, че е наказана.
Джош остана на мястото си, докато тя слизаше по стъпалата.
– Ще бъдеш ли тук утре? – извика той.
– Тук съм всеки ден – отвърна тя, докато се редеше на опашката.
Точно преди да се качи в автобуса, Джош се провикна:
– Бей!
Тя се обърна. Той се беше изправил, потрепваше леко, а ръката му придържаше ребрата.
– Кажи на приятеля си Фин, че му благодаря.
– За какво?
– Гледай видеоклипа – отвърна той, после тръгна бавно нагоре по стъпалата и изчезна.
Бей се опита да гледа видеоклипа, докато пътуваше с автобуса към къщата на леля си Клеър, но батерията беше паднала и се налагаше да я зареди. Така или иначе нямаше значение, защото трябваше да даде телефона на майка си, щом се прибере вкъщи.
Условията, които Бей трябваше да спазва по време на наказанието, бяха следните:
1. Сидни да води Бей до училище сутрин и да я взема от дома на леля й Клеър вечер.
2. Бей да предаде телефона си веднага щом го открие.
Майка й предупреди, че може да добави още неща в списъка, ако се сети. Бей беше прехвърлила условията в ума си и беше открила всякакви вратички. Например нищо не се казваше за това, че не може да седи на стъпалата пред училище и да разговаря с Джош, макар че вероятността да се случи беше толкова нищожна, че майка й вероятно не бе сметнала за нужно да го спомене.
Друга вратичка: майка й не беше казвала, че не може да напуска къщата при извънредни случаи, макар че при наказанията то се подразбираше.
Сидни изглежда оставяше нещата да се случват от само себе си. Изненадващото наказание, което я сполетя цели двайсет и четири часа след предполагаемото провинение, вероятно се дължеше на факта, че Бей не бе попитала дали някой друг, освен майката на Фин може да я закара вкъщи. Поне така каза на Бей очевидно обърканият й баща, като се опитваше да внесе логика в решението на майка й.
Ала Бей знаеше, че сигурно има още нещо.
Защото след като толкова пъти Сидни беше насърчавала Бей да излиза, да се среща с хора и да ходи на срещи, в мига, в който Бей сподели, че харесва някого, тя реагира така. Тя стигна до заключението, че майка й няма проблем с провинението. Има проблем с момчето.
Майката на Бей не харесваше Джош Матисън. А момичето нямаше представа защо.
– Клеър, имаш нужда от уебсайт – твърдеше Бъстър половин час по-късно, когато Бей влезе в кухнята на Уейвърли.
Клеър се усмихна на Бей, която й отвърна със замечтан поглед, вероятно прекалено самодоволен за човек, който току-що е бил наказан за първи път.
– Всички имат уебсайтове! – продължи Бъстър. – Не мога да повярвам, че все още изпращаш факсове.