– Не знам как да си направя уебсайт – отговори Клеър, докато разбъркваше в голямата медна тенджера захар, вода и царевичен сироп и чакаше сместа да заври. Щом се свареше, щеше да следи как термометърът за храна се покачва, докато стане време да добави овкусителите и оцветителите. Днес отново правеше лимонова върбинка.
На етикетите на всички бурканчета с бонбони от лимонова върбинка пишеше:
Лимонова върбинка за успокоение
донася ви спокойна тишина.
Мъдрите по свое усмотрение
понякога опитват от това.
Бъстър се озърна крадешком. После прошепна:
– Добре, не казвай на никого, но има човек със строго секретна професия, наречена уебдизайнер, който ще го направи вместо теб. Ще те уредя, но трябва да се закълнеш, че ще пазиш тайната.
Клеър поклати глава. Беше се запознала с него миналото лято на едно тържество, което тя организираше, а той беше сервитьор. След това от всички кандидатури за почасова работа на студенти по готварство в колежа „Ориън“ бе избрала него. Понякога се съмняваше, че е взела правилното решение. Той не млъкваше.
– Добре, забрави за уебсайта – продължи Бъстър. -Трябва да приемеш предложението на „Дикори Фудс“. Бизнес консултантът, с когото говори, те посъветва до една година да продадеш бизнеса, преди да изгубиш инерцията. По този начин ще продадеш бизнеса, но пак ще можеш да го управляваш. Само помисли: разширяване, реклама, завод в Хикори. Можеш ли да си представиш да не ти се налага да разбъркваш сместа всеки ден? Да не ти се налага да лепиш етикети на бурканите? Да не подреждаш кашоните за поръчките? Край с биоразградимите стиропорени топчета, които залепват за задника ми от статичното електричество, когато си тръгвам от тук?
– Харесва ти, когато стиропорените топчета залепват за задника ти – отбеляза Клеър.
– Наслаждавам се на вниманието.
– Просто разчупи формичките и се захващай за работа.
Позвъни се на вратата и Бей отиде да отвори. Откакто беше пристигнала, не беше изрекла и дума.
– Какво й е? – попита Бъстър.
Клеър сви рамене.
– Имаш посетители – усмихна се Бей, когато се върна в кухнята с Иванел Франклин и приятеля й Фред. Иванел вече беше на осемдесет и една, привързана към бутилка с кислород и носеше очила с дебели стъкла, зад които сълзящите й очи изглеждаха огромни. Фред, спокоен и улегнал, винаги беше до нея и носеше портативната бутилка с кислород като чанта. Оставяше Иванел да говори, доволен, че е до нея.
Фред живееше с Иванел от години и Клеър знаеше, че той обича дребната възрастна жена. През последните десет години се бе превърнал в част от семейството. Когато се бе преместил при Иванел, беше стеснителен и несигурен, и идваше на празненствата в градината на семейство Уейвърли притеснен, сякаш се опасяваше, че може да го помолят да си отиде.
Сега Иванел и Фред бяха заедно навсякъде и хората говореха за тях като за едно цяло, Иванелифред, което доставяше удоволствие на Иванел.
– Иванел, не знаех, че ще идваш! – Клеър не можеше да остави тенджерата, но искаше да я прегърне. Старицата беше като любима история, която не искаш да свършва. Клеър я познаваше откакто се помнеше, беше далечна братовчедка от семейство Уейвърли. Детските й спомени изобилстваха от необикновените подаръци, които й правеше Иванел и които после й потрябваха, помнеше и как Иванел и баба Мери стоят край кухненската маса, говорят си и се смеят. Баба Мери се смееше само с Иванел.
Напоследък здравето на Иванел се влошаваше и при всяка следваща среща Клеър я намираше по-дребна, сякаш бавно тлееше и не след дълго Клеър щеше да я прегърне и в ръцете й да остане само с пепел.
– Трябва да ти дам нещо – каза Иванел с хартиена торбичка в ръка. – Хрумна ми онази вечер.
– Искате ли кафе? – попита Клеър гостите. – Мога да помоля Бей да направи. Така или иначе, май днес не й се мисли за бонбони.
Момичето се взираше в обувките си с лека усмивка на устните, но погледна нагоре и се изчерви при думите на леля си.
– Не, няма проблем – отвърна Иванел. – Излязохме и просто решихме да се отбием. Фред каза, че трябва да се измъкна от къщи за малко, че имам нужда от чист въздух.
– Никога не съм го казвал – възрази той.
– Добре де, аз добавих чистия въздух – рече Иванел.
– Как мина при лекаря миналата седмица? – попита Клеър.
– Лоши новини. Стара съм.
Бъстър се засмя. Той отиде при Клеър и взе лъжицата от ръката й.
– Аз ще се оправя с това. Ти се виж с Иванел.
Клеър свали престилката си, взе торбичката от Иванел и най-накрая я прегърна. Миришеше на одеколона на Фред, което винаги развеселяваше Клеър. Иванел твърдеше, че е така, защото прекарва прекалено много време с него, но Клеър и Фред имаха теория, че си слага малко, когато Фред не я гледа. Често казваше, че харесва начина, по който миришат мъжете.