– Иванел, ела с мен в дневната. Бей, ела и ти.
– Остани тук и си поговори с Бъстър – каза Иванел, когато Фред понечи да я последва. Взе от него чантата с бутилката кислород и прошепна: – Симпатичен е. Трябва да пофлиртуваш с него.
– Иванел! – възмути се Фред. – Той работи в магазина ми!
– Просто казвам, че няма да навреди. Не си във форма.
– В момента имам краткотрайна връзка с човек от класа по хлебарство, но можеш да се поупражняваш върху мен – обади се Бъстър. – Нямам нищо против.
Фред неловко стисна ръце зад гърба си и изобщо не изглеждаше щастлив.
– Значи това правиш, преди да дойдеш вечер в магазина – заговори Фред, гледайки предпазливо Бъстър. -Каза, че не можеш да работиш следобед по религиозни причини.
– Бонбоните са моята религия.
Клеър изведе старицата от кухнята. В дневната Бей отиде до прозореца и се загледа навън, докато Клеър се настаняваше на канапето до Иванел. Колкото и дребна да беше Иванел, голямата й пазарска чанта, пълна с предмети като кламери, пластмасови цветя, червени панделки и оцет – все неща, които можеше да й се прииска да даде на някого – сега изглеждаше огромна и сякаш тя носеше собственичката си. Старицата остави чантата и бутилката с кислород на пода и въздъхна. Сякаш беше вчера, когато възрастната жена енергично се разхождаше около колежа всяка сутрин и гледаше влюбено хубави мъжки дупета, а после се отбиваше на кафе и торта тук, в дома на Уейвърли. Това беше преди Годината, когато всичко се промени, когато Клеър се запозна с Тейлър, когато Сидни се върна, когато Фред се пренесе при Иванел. Клеър не би заменила живота си за нищо, но понякога си мислеше с нежност за онези времена. Тогава всичко беше по-просто и по-ясно.
– Хайде – подкани я Иванел и посочи хартиената торбичка. – Отвори я.
Клеър я отвори и извади стара дървена шпатула.
– Беше на баба ти Мери – продължи старицата. -Даде ми я веднъж, когато се опита да ме научи да готвя. Когато беше по-млада, не искаше никой да се състезава с нея в кухнята, макар че беше толкова талантлива, че нямаше с кого да се сравнява. Беше вълшебна гледка, нали? Как само наливаше, разбъркваше и режеше! Беше като музика. Дори танцуваше на нея, спомняш ли си?
– Спомням си – усмихна се Клеър, загледана в шпатулата.
– Когато поостаря, нямаше нищо против да споделя знанията си. Мисля, че го правеше от суета. Искаше да предаде дарбата си, за да я помнят. Обаче аз не се интересувах от готвене, затова й харесваше ти да си в кухнята с нея, за да те учи. Онази нощ я сънувах. Знаех, че трябва да дам шпатулата на теб.
– Благодаря ти, Иванел. Сигурна съм, че ще ми потрябва – отвърна Клеър, макар да знаеше, че няма да й потрябва, не и с всички тези бонбони. Може би по-късно, когато положението се успокои. – Знаеш ли, напоследък се чудя защо баба Мери не направи нещо велико с таланта си? Защо го ограничаваше само до задната врата?
– Мери не направи нищо велико, защото щеше да изисква много работа – усмихна се Иванел. – А тя нямаше мотивация. Харесваше й, когато нещата стават лесно.
– Затова не е смятала, че трябва да доказва нещо, нали? – попита Клеър. – Като мен.
Очите на старицата, уголемени зад очилата, примигнаха два пъти, сякаш изведнъж си спомни нещо.
– Не бих казала. И тя се чувстваше несигурна, особено след като съпругът й я напусна.
– Обаче никога не я е интересувало какво мислят хората за нея – настоя Клеър. – Била е уверена в това, което прави, нали?
Иванел поклати глава.
– Интересуваше я прекалено много какво мислят хората. Затова предпочиташе да си стои вкъщи.
Клеър заобикаляше въпроса, който всъщност искаше да зададе. Дарбата й беше истинска, нали? Не някакви магии, до които прибягва, за да заблуди хората, че може да повлияе на чувствата им, като използва цветя от градината си? Нали не е било нещо, което не е разгласявала, за да запази тайната си?
Обаче не попита. Щеше да е абсурдно и дори можеше да обиди Иванел и Бей, двете очевидно най-надарени жени, които познаваше. Разбира се, че дарбите на Уейвърли бяха истински. Поне техните бяха.
Иванел погледна към Бей, която беше застанала до прозореца.
– Как е майка ти, Бей? Трябва да си запиша час, за да ми накъдри косата. – Старицата потупа рошавата си сива коса.
– Добре е – обърна се момичето и й се усмихна.
– В събота вечер Бей беше на първите си танци за Хелоуин – оповести Клеър. – Облече се като баба Мери. Носеше една от старите й рокли от пикниците. Открихме някои стари снимки. Бей, защо не отидеш да ги донесеш?