Момичето излезе от стаята и се качи горе.
– Какво й е? – наведе се и попита Иванел.
Клеър се обърна, за да се увери, че Бей вече се е качила горе, преди да отговори:
– Влюбена е и майка й никак не е доволна.
– Защо?
– Защото е влюбена в Джош Матисън.
– Леле! – възкликна Иванел. – Той е хубавичък. Адски лош късмет обаче. Матисън и Уейвърли никога не са били добра комбинация.
– Знам – отвърна тъжно Клеър, когато Бей донесе кутията и й я подаде, а после се върна до прозореца.
– Спомням си ги – каза Иванел, докато двете с Клеър разглеждаха снимките. – Баба ти беше толкова хубава. Всички тези мъже я обичаха. Идваха да живеят при нея на пансион. Списъкът беше много дълъг. – Тя се поколеба, когато видя една от снимките. Извади я от кутията. – Ето го Карл. Мислех, че повече няма да го видя.
– Кой е той?
Иванел изтрака с ченето си.
– Това е дядо ти. Не знаеше ли? Мери се отърва от него, когато беше бременна с майка ти. Мръсникът й изневеряваше. След това се промени. Той я промени.
– Променил я е? Как? – Клеър взе снимката и я погледна. Карл стоеше пред портичката на градината. В краката му имаше ябълки, сякаш ябълковото дърво го беше замеряло. Усмихваше се, пъхнал ръце в джобовете на раирания си костюм. Изглеждаше весел и малко самодоволен. Колкото и пъти да беше виждала тази снимка през годините, защото винаги откриваше кутията със снимки, когато търсеше нещо друго, така и не беше разбрала.
– Хора като нас никога няма да разберат – отвърна старицата. – Ние веднага се влюбихме в мъжете, в които трябваше. Обаче жените с разбити сърца се променят.
Иванел няколко пъти вдиша през тръбичката на носа си. Изглеждаше леко разтревожена, както изглеждаше винаги напоследък, когато смяташе, че е била навън прекалено дълго и ще й свърши кислородът.
– Трябва да си вървя. Фред? – извика тя весело.
След малко той се появи, сякаш беше чакал наблизо.
– Тук съм.
– Онова момче научи ли те на някой номер? – попита Иванел, докато ставаше.
Той взе бутилката с кислород.
– Иванел, аз съм с четирийсет години по-възрастен от него.
– Просто казвам, че имаш нужда да се поупражняваш.
Клеър остави снимките и шпатулата, после изпрати гостите до входната врата. Когато излязоха на верандата, въздухът беше остър и свеж като лайм и всички спряха, за да се насладят на освежаващата изненада.
– Застудява – отбеляза Иванел и уви оръфаното черно палто около врата си. – Скоро трябва да дойде първата слана.
– Според годишника трябва да е в събота – отвърна Клеър. – На Хелоуин. Всеки ден ходя да проверявам дървото. Мисля, че е почти готово.
– Ще организираш ли тържество? – попита Иванел.
– Разбира се.
– Нямам търпение. Знам, че съм малко нетърпелива тази година – потрепери тя. – Не знам защо. Имала ли си някакви неочаквани посетители?
– Не – отвърна Клеър. – Защо питаш?
– Есенните ветрове довяват непознати. Така казваше татко. Той не беше Уейвърли. Беше Нюгет. Нюгет познаваха времето – обясни Иванел на Клеър, а Фред й помогна да слезе по стълбите и да влезе в колата му, паркирана до тротоара.
– Тревожа се за нея – каза той, щом я вкара в колата и затвори вратата.
– Знам – отвърна Клеър и скръсти ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа. – Малко е разсеяна напоследък. Обаче се справя добре за човек на осемдесет и една.
– Не знам какво ще правя без нея – натъжи се Фред.
– Сякаш вече ми липсва.
Клеър им махна и изчака колата да изчезне от погледа й, преди да влезе вътре. Бей още стоеше до прозореца, после я последва в кухнята.
– Става дума за момче – обяви Бъстър, когато влязоха.
Клеър погледна Бей, която тъкмо си беше измила ръцете и си слагаше чисти гумени ръкавици, за да напълни бурканите с бонбони.
– Казала си му? – възкликна изненадана леля й.
– Нямаше нужда – поклати глава Бъстър. – Винаги познавам, когато става дума за момче.
– Сещаш ли се за възрастния мъж със сивия костюм, когото видях преди няколко дни? – смени бързо темата момичето. – Току-що го видях отново, докато стоях до прозореца.
Девета глава
– Господин Залер?
През нощта Ръсел отвори очи, когато на вратата му се почука тихичко. Беше в леглото си в стаята в странноприемницата. Светеше само нощната лампа и прорязваше нежната, топла тъмнина като лунен лъч. Беше един и половина през нощта. От радиото се носеше тиха класическа музика. Той не разбираше много от музика. През по-голямата част от живота му слушаше тенекиените звуци на панаирджийските въртележки. Обаче тази музика беше приятна. Приспиваше го, когато имаше намерение само да подремне, преди да се срещне с Ан в полунощ в кухнята, за да хапне. Беше им се превърнало в традиция.