Той се надигна бавно и ставите му изпукаха. Взе стария си халат на маг от долния край на леглото, където го оставяше внимателно сгънат, и докато вървеше към вратата, се наметна, за да скрие вехтата си пижама.
Ан Ейнсли стоеше в коридора и държеше чиния със салата с пилешко, картофен чипс и туршия. В другата си ръка носеше студена кутийка с бира.
– За да има какво да хапнете, ако огладнеете – каза тя и му ги подаде.
Не беше разстроена, че не се появи на срещата им в полунощ. В живота си приемаше разочарованията като неминуеми. Беше отегчена, а той я забавляваше. Любопитството я бе довело тук е чинията, приготвена за него, нищо повече. Привлечена бе към вратата му, за да разбере какво не е наред. Вероятно си е помислила, че може да го намери мъртъв в леглото. Това определено щеше да й донесе вълнението, от което се нуждаеше. Зачуди се дали би плакала за него, ако това се случеше, дали щеше да изпита истинска скръб.
Запита се дали някой изобщо би изпитал истинска тъга, което беше ново за него и му отне известно време да свикне с мисълта. Реши, че тази нова мисъл не му харесва, но не беше способен да се отърси от нея.
– Моля те, Ан, наричай ме Ръсел – каза той, докато поемаше нещата от ръцете й. – Ужасно съжалявам. Сигурно съм заспал.
– Уморен си. Много се разхождаш напоследък – отвърна тя. – Слушай. Извинявай, че трябва да ти напомня, но първоначалната резервация за тази стая, която изтрих, за да те настаня, изтича в петък. Тогава ще дойдат нови гости. Те са редовни, идват всяка година, затова не мога да откажа резервацията, без да съобщят на брат ми.
– Разбирам – каза той мило. – Наистина не смятах да оставам толкова дълго, но се оказа, че ми е приятно. Ще си тръгна до петък.
– Къде ще отидеш? – попита тя и се облегна на рамката на вратата.
Единственото място, където искаше да отиде, бе да се върне в мекото, топло легло. Обаче не трябва да хапеш ръката, която те храни, и тем подобни.
– Във Флорида. Прекарвам зимата там всяка година.
Тя се усмихна. Предните й зъби бяха изцапани с червилото, което току-що си бе сложила.
– Звучи приятно.
Не би го нарекъл точно „приятно“.
– Поне е топло.
– Тук беше необикновено топло за октомври, преди да дойдеш. Предполагам, че си донесъл студа със себе си – пошегува се тя.
– Не чувам това за първи път.
Тя се разсмя, после се огледа по коридора от страх, че може да е събудила другите гости.
–Ан, накара този възрастен мъж да се чувства по-добре, отколкото е очаквал. Добрината ти не е останала незабелязана. Благодаря ти – изрече той, с което учтиво я подканваше да си върви.
– Няма за какво, Ръсел – отвърна тя, докато той затваряше вратата под носа й.
Веднага забеляза, че е ровила в стаята му, но сега той не спомена за това. Винаги държеше кичур коса върху сгънатите дрехи – дълга, руса къдрица, която му беше дало едно момиче от панаира – Щедрата Белинда. Така познаваше дали някой му е ровил в нещата. Ан бе върнала всичко на точното му място, освен кичура коса.
И листовката с Великия Бандити, която беше взела, разбира се.
Още чакаше да му я върне не защото беше опасно за нея да знае кой е той, а защото му бяха останали само три. Това бяха единствените вещи, които му напомняха за панаира, заедно с картите таро, хипнотизиращия кристал и халата. Имаше и спомени, разбира се, добри и лоши, а той никога не забравяше нищо – умът му беше като филм, който не спира да тече. Обаче беше приятно да има и неща, които може да докосне, неща, които му напомнят, че всичко това се е случило. Границата между истината и измислицата понякога беше много-много тънка.
Върна се до леглото и приседна в края му. Сложи чинията в скута си и започна да се храни, като се наслаждаваше на всяка хапка.
Пет дни, замисли се той учудено. Беше тук вече петДНИ.
Два дни – най-много – толкова му отнемаше преди. След като напусна панаира, беше по-бърз. Ала и залозите бяха по-големи. Той имаше по-големи цели и ставаше дума за повече пари, затова беше необходимо да си тръгне по-бързо. Напоследък действаше само на дребно. Имаше по-малко папки и те струваха по-малко пари. Затова чувството, че трябва да бърза, почти беше изчезнало. Основната му мотивация вече беше храната. Храната и удобното място за спане.
Късметът му се усмихна, когато срещна слабичката и потайна Ан Ейнсли. Не беше осъзнал колко е уморен, докато не легна в голямото легло, отрупано с възглавници. Лилавата стая беше тиха, луксозна и той се чувстваше почти... смееше ли да го каже? На сигурно място тук.
Това означаваше, че трябва да се махне. Всеки, който беше работил с пътуващия панаир по негово време, знаеше, че да се чувстваш на сигурно място означава да си немарлив, а немарливостта води до неприятности.