Ядосана, задето поредната тийнейджърка не иска да влезе в правия път въпреки усилията й, Сидни набързо довърши прическата на последната си клиентка, поръча на Джейни да затвори и се отправи с колата към дома на Вайълет, преди да вземе дъщеря си. Част от наказанието на Бей беше да няма свободно време между края на работата при Клеър и прибирането вечер със Сидни. Нямаше свободно време, което да прекарва с Джош. Нямаше време дори да разговаря с него по телефона.
Цял ден Сидни беше мрачна. Една от клиентките, Трейси Хейгън, която искаше прическа, за да увеличи продажбите си на кутии за храна, се оказа с прическа, която караше клиентите да се страхуват да й откажат, вместо да бъдат омаяни и да си купят нещо. Резултатът беше същият, но не беше това, което бе поискала. Сидни си купи кутия за съхранение на сандвичи, защото се чувстваше виновна.
Слънцето залязваше, когато излезе от града. Има разлика между провинциален и селски, тънка линия, която не знаеш, че си прекосил, докато не се окажеш на пътя. Всички познават този път, който излиза от града и води към зелена шир от пасища и стари ферми, сякаш влизаш в приказка – сладка, старомодна и изгубена във времето. Ала като във всички приказки началото е красиво, уловка, която те въвлича в нещо, което не очакваш с нетърпение. Дългата редица ферми се превръща в голия пейзаж на паркинги за каравани, които бавно ръждясват под дъжда, рушат се и после оставят вадички подире си.
Сидни добре познаваше района заради дългите разходки с колата с Хънтър Джон Матисън в гимназията, авантюристични екскурзии, за да видят колко далеч могат да стигнат не само в буквалния смисъл, преди да се върнат.
Днес се беше опитала да се обади на Хънтър Джон. Гордостта я възпираше да го направи, защото знаеше, че неизбежното разочарование на него и на съпругата му Ема от сина им щеше да означава, че смятат дъщеря й недостатъчно добра за него. Обаче ако родителската им намеса щеше да прекъсне връзката още в зародиш, само това имаше значение. Сърцето на дъщеря й щеше да си остане голямо, червено, красиво и радостно, изпълнено с любов към момче, което го заслужава. Първо позвъни на работното място на Хънтър Джон, после в дома му, където икономката я уведоми, че Хънтър Джон и Ема са на круиз за годишнината от сватбата им.
Сидни изпита едновременно разочарование и облекчение. Може би малко повече облекчение, отколкото разочарование. През изминалите десет години, откакто се беше върнала, само бегло се поздравяваше с тях. Разбира се, когато те не я пренебрегваха напълно. Ясно си спомняше една от първите си седмици в Баскъм преди десет години, когато Хънтър Джон се изправи пред нея и заяви, че обича съпругата си и няма да я напусне. Очевидно цялото семейство Матисън бяха уплашени, защото си въобразяваха, че Сидни се е върнала да спечели отново Хънтър Джон и парите му. Сякаш можеш да постъпиш като него със сърцето на една Уейвърли и да очакваш то да не се промени.
Паркът за каравани, където живееше вироглавата рецепционистка, носеше подходящото име „Дивия Запад“, а улиците бяха с имена като Уайът Ърп Драйв и Док Холидей Корт. Сидни спря пред стара бяла каравана с изсветлял навес в зелено и бяло отпред. Дворът беше достатъчно чист и украсен с бетонни джуджета и изрисувани гъби.
Приближи се до вратата и почука. Отвори й едър възрастен мъж по боксерки. Топлината, която се излъчваше отвътре, облъхна Сидни, сякаш някой беше отворил вратата на фурна. Вътре сигурно беше над трийсет градуса.
Мъжът я огледа от горе до долу – черния й чорапогащник и черните обувки с ток, късия й кариран шлифер и косата, небрежно прибрана с ластик.
– Какво искате? – попита той, надвиквайки телевизора.
– Кой е? – провикна се от фотьойла жена, която беше или на седемдесет, или на петдесет, но изглеждаше много стара.
– Тук съм да се видя Вайълет – каза Сидни. – Не беше на работа днес.
– Вайълет! – извика мъжът.
Отвори се врата, която водеше към дневната.
– Какво? – попита ядосано младата жена, после видя Сидни на вратата. – О! Влез тук – продължи тя и й помаха да отиде в стаята й.
Сидни прекоси дневната.
– Съжалявам, че е толкова горещо. Рой и Флорънс обичат да им е топло – каза Вайълет и затвори вратата на стаята си.
Единственият прозорец в стаята беше отворен, а студеният въздух, който влизаше, се сблъскваше с горещия и създаваше лек ветрец, заради който стаята сякаш се движеше. Младата жена носеше къса блуза без ръкави и къси панталонки.
– Чарли ме държа будна цяла нощ. Съжалявам, че не можах да дойда днес.
– Трябваше да се обадиш – каза Сидни, докато отиваше към Чарли, който седеше на пода и си играеше със стари пластмасови кубчета. Тя коленичи пред него. Допря длан до челото му, а той пъхна кубче в устата си и я погледна с красивите си тъмни очи. – Здравей, миличък. Да не си болен?