– Вече е по-добре – отвърна Вайълет бързо, сякаш може би всичко е било наред от самото начало.
Сидни огледа малката стая. На пода имаше гол матрак, покрит със стари одеяла. Нямаше мебели. Навсякъде бяха разпръснати дрехи и играчки.
Зад вратата се мъдреше комплект сини куфари. Това изглежда бе единственото нещо в стаята, към което се отнасяха с уважение.
– Какви са тези куфари? – попита.
– За деня, в който ще се изнеса. Това не е моят дом. Не го приемам така. Само временно е. Винаги е било така.
– Не е толкова зле – рече Сидни. – Просто си попаднала в рутината. На всеки се случва. Някога мислила ли си да учиш фризьорство?
Вайълет седна на матрака и се плъзна към стената, за да се облегне.
– Може би.
– Мога да ти помогна да учиш задочно. Сигурно и стипендия ще получиш.
– Може би. Но ако реша да уча, ще е някъде много далеч. – Тя вдигна тънката си ръка, за да усети хладния въздух, който влизаше през отворения прозорец над нея.
– Всъщност Баскъм е много хубаво място.
– Ти си го напуснала – отбеляза Вайълет.
– Върнах се.
Младата жена сви рамене, свали ръката си, дланта й беше свита в юмрук, сякаш беше хванала хладния въздух като птичка.
– Може би и аз ще се върна, а може би няма.
– Когато си тръгнах, бях сама. И беше добре. Имах време да се уча и да правя грешки. След като родих Бей, всичко се промени. Вече не ставаше въпрос само за мен. Върнах се, защото исках тя да има стабилен дом, в който да порасне, исках да има хора, които ме подкрепят.
– Чарли е добро бебе – отбеляза Вайълет. – Няма да ми създава проблеми.
– Знам, че е добро бебе – каза Сидни, галейки тъмната му, гъста коса. – Предизвикателството е да го отгледаш така, че да стане добро момче, а после добър мъж. Мислиш ли, че можеш да го направиш, след като няма къде да живееш? Какво ще се случи, когато си тръгнеш? Ще намериш идеалната работа, идеалния дом и идеалния мъж?
– Да! – отвърна Вайълет. – Знам, че ще стане така. Вече съм търсила тук. Няма ги.
– Където и да си, нищо няма да се промени, освен ако ти не се промениш.
Младата жена стана от леглото, мина покрай Сидни и вдигна Чарли пред нея.
– Уволнена ли съм? – попита и го подпря на бедрото си. Той започна да нервничи. – Защото имам нужда от тази работа. Почти съм събрала достатъчно, за да купя старата тойота на Рой.
– Не, не си уволнена – изправи се Сидни.
– Защо си толкова мила с мен? – попита Вайълет, докато подрусваше Чарли, който се разплака. Сидни устоя на изкушението да го вземе от ръцете й.
– Защото някога бях като теб – отвърна.
– Нямаш представа какво значи да си като мен.
– Ще дойдеш ли на работа утре? – попита Сидни.
– Да. Ще дойда.
Сидни ги погледна за последен път и излезе от стаята. Възрастната двойка в дневната я изгледа подозрително, когато мина пред телевизора, за да излезе.
Сидни се качи в своя миникупър, седеше на студа и се чувстваше обезсърчена, защото колкото и да се опитваше, съзнаваше, че не може да хване някого, който не подозира, че пада.
Вече се беше стъмнило, когато Сидни пристигна в дома на Уейвърли. Мразеше тези къси дни. Изтича по стълбите към входната врата и се уви в шлифера си, за да се предпази от хладния вятър. Зачуди се дали Вайълет има зимно палто, а Чарли – зимни дрешки.
„Сири!“ – каза си.
Не можеше да контролира всичко.
Това беше причината. Стараеше се толкова, защото усещаше, че не дърпа юздите. Вайълет можеше да забременее, без да й мигне окото, а Сидни не можеше. Не беше честно. Беше й толкова лесно да забременее преди петнайсет години, беше го направила несъзнателно като ходенето. Тялото й го направи естествено, показа й, че е време. Сега изискваше толкова усилия, толкова енергия.
Клеър беше предупредила Сидни, че ще се привърже към Чарли. Сидни споделяше всичко със сестра си. Може би разкриваше прекалено много, защото Клеър винаги беше тук, винаги слушаше, винаги казваше правилните неща, независимо дали Сидни й вярваше или не. Понякога й се струваше, че взима прекалено много от Клеър. Обикновено Клеър й се обаждаше, за да я попита как е. Никога нямаше нужда от помощ, изглежда нямаше проблеми, които да не знае как да реши сама. Колкото и да обичаше сестра си, това понякога беше много смущаващо. Щеше да е хубаво, ако понякога и Клеър имаше някакъв проблем. Не непременно голям. Просто нещо малко, което да накара Сидни да се появи триумфално с бутилка вино и да каже: „Знам какво трябва да направиш!“