Сидни стигна до входната врата и се опита да я отвори. Тя не помръдна. Извади ключа си за къщата и се опита да я отключи. Отново не се отвори. Опита да позвъни на звънеца, но той не издаде нито звук. Объркана прекоси верандата, надникна през прозореца на дневната и видя Бей и Марая да гледат телевизия. Завесите внезапно се спуснаха пред нея и я оставиха в тъмнината на верандата.
О, сега разбра.
Сидни се върна до вратата. Погледна през рамо, за да се увери, че никой не може да я чуе, и прошепна: „Не ме интересува дали си недоволна, че я наказах. Ще се върна и ще те боядисам с грозна зелена боя, ако не се отвориш веднага.“ Почувства се нелепо, както винаги, когато трябваше да се справя с подобни неща в семейство Уейвърли.
Обаче вратата се отвори.
Къщата винаги е била малко суетна.
Щом влезе, чу Тейлър да се провиква от горния етаж:
– Забравих. Какво трябваше да правя тук?
– Да поставиш уплътнение около комина на тавана - извика в отговор Клеър от кухнята.
– Да, да – отговори Тейлър.
– Готова ли си? – попита Сидни, когато отиде в дневната.
Бей кимна и се изправи.
– Ще дойда след минута – рече майка й и се отправи към кухнята.
Клеър вадеше пържено пиле от кутия, която Тейлър очевидно бе донесъл вкъщи. Вдигна поглед от чиниите, когато Сидни влезе.
– „Кей Еф Си“? Това е ново – пошегува се Сидни и се приближи към нея. – Започни отново да готвиш, моля те.
– Обмислям го.
– Наистина ли? – изненада се Сидни. За първи път го чуваше. Всички в семейството се опитваха да я накарат отново да готви не само защото обичаха хубавата храна. Е, това беше основната причина. Обаче нещо в „Бонбоните на Уейвърли“ караше Клеър отново да се затваря в себе си, а това не беше хубаво. Понякога Сидни се страхуваше, че ако сестра й се затвори за прекалено дълго, може да заприлича на баба им, която се криеше под стълбите, когато някой почука на входната врата, защото не искаше никого в дома си.
– Иванел се отби днес и ми донесе шпатула. Може би е знак. – Клеър сви рамене и Сидни разбра, че това е всичко. Нямаше да й каже нищо повече.
Сидни се обърна и се облегна на шкафа.
– Как е Бей?
– Защо не я попиташ сама?
– Трябва. Ще го направя – отвърна решително майката. – Има неща, които никога не съм й казвала, а трябва да чуе. Просто не знам как да ги изрека.
Клеър избърса ръцете си в хавлиена кърпа.
– Като говорим за неща, които никога не сме казвали, Иванел днес ми съобщи, че съпругът на баба Мери се казвал Карл. – Клеър влезе в малкия си кабинет до кухнята, върна се и подаде стара снимка на Сидни. – Онзи Карл на снимките, които открихме в събота. Как не сме знаели?
– Предполагам, че никога не сме питали. Вижда се, че не му е чиста работата. Виж тази усмивка. – Сидни погледна по-отблизо черно-бялата снимка. – Мама имаше неговата брадичка.
– Ти също. Пишеше „Карл“ и на кухненския дневник, който открихме. – Онзи, който е зачеркнат с черно мастило.
– Май си се натъкнала на мистерия.
Клеър щеше да каже нещо, но се спря и погледна сестра си, любопитно наклонила глава.
– Косата ти още по-червена ли е?
Беше я прихвала с ластик с надеждата, че няма да се забелязва.
– Кълна се, че не го правя аз. – Тя попипа косата си. - Всяка сутрин, когато се събудя, става по-зле. Утре ще се опитам да я боядисам. Не мога да чакам до първата слана. Тогава всичко ще се успокои.
– Още пет дни – кимна Клеър.
– Ти изглежда се справяш доста добре – каза Сидни. - Първата слана не ти ли носи неприятности?
Това никога не беше ясно, що се отнасяше до Клеър. Трябва да разчиташ на нея да ти каже. Понякога на Сидни й се искаше да се въздържа толкова добре, колкото сестра си, така че не всичко да прелива навън. И все пак тя знаеше цената, която сестра й бе платила за тези стени.
– Не ме урочасвай – отвърна Клеър.
– А ти недей да си го търсиш – рече многозначително Сидни и подаде снимката на сестра си, след което излезе от кухнята.
На следващия ден Вайълет все още не се беше появила в салона, когато наближи обяд, което дразнеше стилистите, защото трябваше да се редуват да вдигат телефона и да записват часове на клиентките, а клиентките им чакаха цяла вечност с мокри коси, които капеха в мивката, или с фолио, което трябваше да се провери.
– Каза, че Вайълет ще дойде днес – напомни Джейни, докато записваше клиентката си на рецепцията.
Сидни отиде до осветената рецепция, където Бий Макконъл чакаше на белия диван до прозореца.
– Може да отиваш отзад, Бий. Ще дойда след минутка – каза й Сидни. После се обърна към Джейни: – Вчера ходих да я видя, за да се уверя, че всичко е наред. Каза, че ще дойде.
– Тя носи само неприятности – отвърна Джейни и се завъртя в стола на рецепцията. – Малката ми сестра учеше с нея, преди Вайълет да напусне училище. Била груба. Крадяла. И то не само чужди гаджета, макар че и това правела често.