– Тези Търнбул се множат като зайци и крадат като свраки – обади се Бий Макконъл. Сидни се обърна и видя, че дъщеря й още е там.
– Тя е само на осемнайсет – оправда я Сидни и поведе дъщеря си отзад. – Все още може да се промени.
Час по-късно Сидни подстригваше Бий, когато Вайълет влезе. Сидни се почувства щастлива, защото това означаваше, че не е сбъркала в преценката си за нея.
– Вайълет – каза, защото искаше да привлече вниманието на всички към нея. – Би ли заредила кафемашината, преди да седнеш? Къде е Чарли днес? При бавачката ли?
– В колата е. Няма да остана. – Младата жена носеше тесни, мръсни джинси и толкова голям пуловер, че се беше свлякъл от едното й рамо и презрамката на сутиена й се показваше. Тя стоеше и нервно си гризеше ноктите.
– Извини ме за момент, Бий. – Сидни остави ножицата си и отиде до рецепцията. – Каква кола?
-Купих старата тойота на Рой. Казах ти. Просто ми трябваха още малко пари. Обещах да му дам останалото днес.
– Не разбирам. – Сидни отиде до прозореца. – Чарли сам ли е?
Вайълет застана до нея и посочи.
– Паркирала съм до пожарния кран. Виждам го оттук. Може ли да получа аванс от заплатата?
Джейни все още беше на рецепцията, понеже следващият й клиент беше чак в три. Слушаше с интерес.
– Не мога да ти дам пари, Вайълет – отвърна Сидни.
– Поне ми плати за дните, в които съм работила.
– Получи си парите в петък. Работила си само в събота.
– Тогава ми дай парите за събота!
Сидни замълча за момент, използвайки тишината като рестарт бутон, както правеше с дъщеря си.
– Какво става? – попита накрая.
– Заминавам. Омръзна ми това място. Омръзна ми всичко. Омръзнаха ми Рой и Флорънс. Почти всяка нощ се събуждам и заварвам Рой да ме гледа. Извратено е. -Пак загриза ноктите си. – Няма да търпя тези глупости. Не и отново.
– Отново? Сидни усети тръпки по тялото си.
– Щом там е толкова зле и няма къде да живееш, може с Чарли да живеете при мен.
Когато изрече това, Джейни, която тъкмо отпиваше вода от бутилката, се задави.
– Няма да живея при теб – отвърна Вайълет, сякаш й беше предложила нещо нелепо. – Знам къде живееш. Няма да живея в мандра. Искам да живея някъде, където има светлини и хора.
– Значи ще напуснеш града просто така?
– Ако ми дадеш пари, да!
– Чарли има ли поне детска седалка за колата?
Вайълет извъртя отегчено очи.
-Плати ми за събота плюс бакшиша. Тогава ще си тръгна. Това са мои пари.
– Какъв бакшиш? – Сидни се опита да изглежда смутена.
– Всички тук получават бакшиш. Винаги си взимам своя в края на деня. От касата. Така е честно.
-Може ли да се сбогувам с Чарли? – попита Сидни с надеждата да продължат разговора навън. Всички вече ги гледаха.
Ала Вайълет не се поддаде.
– Той спи.
Без да говори повече, Сидни извади пари от престилката си, даде й ги и Вайълет си тръгна.
– Крала ли е от теб? – попита Джейни.
– Не ми се говори за това – отвърна Сидни, без да я поглежда. Не искаше да обяснява, че знае от седмици, но се бе надявала, че постоянството и безграничната й вяра във Вайълет, ще променят нещата.
Обаче младата жена не можеше да се промени. Сидни не можеше да стигне до същността й. Виждаше само външната обвивка, млада и податлива. Но дори и тя щеше да се промени с годините.
Колкото и да я разстройваше този факт, най-много я болеше, че Вайълет отвежда Чарли, сладкото, невинно момче. Сидни застана до прозореца и наблюдава как младата жена потегля със старата сива тойота „Корола“.
Усети болка и толкова голяма празнина, че в очите й бликнаха сълзи.
Вечерта Сидни се прибра в притихналия си дом. Надяваше се, че нещо ще я разсее: че Хенри ще пече царевични кексчета в кухнята, които правеше поне веднъж в месеца, защото така правел и дядо му; или пък Бей е готова да преговаря за наказанието си.
Ала нямаше нищо подобно. Беше толкова тихо, че се чуваше тишината.
Сидни се приближи до стълбите и извика на Бей какво иска за вечеря. Клеър я беше докарала вкъщи, защото майка й беше затрупана с работа благодарение на Вайълет.
– Ядох у Клеър – провикна се момичето в отговор.
След танците в събота почти не бяха разговаряли. Бей, изглежда, понасяше наказанието добре, прекалено добре, сякаш с примирението си искаше отново да покаже на Сидни, че обърква всичко.
Сидни влезе в кухнята. До хладилника имаше малка бяла дъска за писане, толкова стара, че съобщенията, писани с години върху нея, все още леко прозираха като думи дълбоко под вода. Хенри беше написал, че още е в мандрата и поправя някаква машина, която днес се с повредила. Също като Бей той никога не използваше телефона. Сидни сякаш живееше с двама лудити.