С палто и чанта на рамо, която беше забравила да свали, тя отвори хладилника и погледна вътре. Не беше гладна.
Затвори вратата и посегна към телефона в кухнята.
– Удобно ли е? – попита, когато Клеър вдигна.
– Да – отвърна сестра й. Винаги така отговаряше. - Как мина денят ти?
– Ужасно. Бей е в стаята си, Хенри все още не се е прибрал, а аз се чувствам... – Искаше да каже „безплодна“.
– Говори ли с Бей?
– Не.
– Говори ли с Хенри?
– Не.
– Ако не им обясниш, те няма да разберат – каза Клеър, макар че самата тя никога не обясняваше нищо на никого, понякога дори на Тейлър, който често беше потънал в собствените си мисли. Ала Клеър се нуждаеше точно от това – от някого, който да присъства в живота й, да я дразни и да я вади от нейния свят. Сидни винаги бе имала нужда от човек, който да я успокоява, да я приземява. И това беше Хенри.
– Знам.
Сидни се загледа през прозореца над мивката в кухнята и се заслуша в шумовете около Клеър. Май и тя беше в кухнята. Стори й се, че чува тракане на чинии, пускане на вода. Някъде отзад се чуваше смехът на Марая. Звукът от стъпките на Тейлър.
– Знаеш, че ако имаш нужда, аз също съм насреща - каза накрая.
– Знам. Обичам те.
– И аз те обичам. – Сидни затвори и излезе на задната веранда. Седна на един от двата тръстикови стола.
Полето отзад беше толкова тъмно, че не можеше да каже къде свършва то и къде започва нощното небе. Трудно й беше да свикне със света без улично осветление, но й харесваше как това ги сближава с Хенри. Когато се ожениха, седяха тук всяка вечер. Хенри казваше, че баба му и дядо му правели същото, затова запазиха столовете. Твърдеше, че понякога все още ги вижда - как баба му отпуска ръка, а дядо му я хваща.
Не беше сигурна колко време е минало, но студът щипеше страните й, когато чу стъпките на Хенри в кухнята. Вратата се отвори и той я повика:
– Сидни?
– Да.
Той излезе и затвори вратата след себе си.
– Какво правиш тук? – попита и седна на стола до нея. Седалката изпука от студа. Още беше с работните си дрехи. Сидни съзнаваше, че трябва да влезе и да му приготви нещо за вечеря. Той работеше много. Можеше да направи поне това за него. Ала не бе в състояние да помръдне.
– Не знам – отвърна тя. – Мисля.
– Какво има? – попита съпругът й.
– Рецепционистката ми Вайълет напусна днес. Замина и отведе Чарли със себе си. Взимала е пари от касата.
Той замълча, докато осмисли информацията, защото знаеше какво се опитва да направи жена му за Вайълет, знаеше колко много означава Чарли за нея.
– Съжалявам – изрече накрая.
– Искам да се върна назад и отново да съм на тази възраст, но да знам всичко, което знам сега.
– Младостта е надценена – поклати глава Хенри.
– Не искам Бей да допуска същите грешки като мен - каза Сидни. – Бей. Вайълет. Искам да помогна на някого.
– Не можеш да поправиш нещо, което още не е счупено. Само се натъжаваш. Какво става наистина? Говори с мен.
– Напоследък се чудя защо не мога... Искам да кажа, опитваме от известно време. – Тя замълча. Очите й се насълзиха. – Мисля, че вината е моя. Животът ми беше много тежък, преди да дойда тук. Живях с лош човек, който ме тормозеше. – Хенри, разбира се, знаеше за Дейвид, но Сидни не споменаваше името му, сякаш така щеше да заличи спомена за него. И все пак той все още беше тук като произшествие, което е преживяла, но белегът ще остане завинаги. – Понякога се чудя дали това не е причината да не мога да имам повече деца.
По-скоро чу, отколкото видя, че Хенри се обърна към нея.
– Затова ли е всичко? Червената коса и посещенията в кабинета ми? – попита той. В гласа му се долавяше явно облекчение, след като разбра. – На пода в кухнята?
– Искам да те даря със син – прошепна. – Заслужаваш син. Може би аз не го заслужавам, но знам, че ти го заслужаваш.
– Ти ми даде Бей – отвърна той веднага. – Не ме интересува дали ще имаме още деца. Никога не ме е интересувало. Сидни, скъпа, прекалено дълго мислиш за това. Време е да си простиш. Дори си закъсняла.
Тя кимна в тъмното и облиза сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на устните й. Разбира се, че беше прав. Малка част от нея винаги бе смятала, че не заслужава живота, който има с него, че не заслужава да бъде щастлива.
Настъпи тишина. Сидни осъзна, че чантата е все още на рамото й, сякаш щеше да излиза, а не да се прибира вкъщи.
– Моментът ми се струва подходящ за една от историите за дядо ми – наруши тишината Хенри.
Сидни се разсмя.
– Спомням си колко съсипан беше дядо, когато баба почина. Не ставаше от леглото седмици наред. Когато най-накрая се появи на закуска една сутрин, беше толкова слаб, че направо беше станал прозрачен. Седна край кухненската маса и каза: „Нищо вече няма да е същото, защото нея я няма на този свят.“– Сидни се обърна и го погледна. – Така разбрах, че е много по-лошо да загубиш нещо, което имаш, отколкото да не получиш нещо ново. Ти си всичко за мен, Сидни.