– Не го приемай лично, но мястото ми не е в дома ти.
– Тогава нека да излезем – продължи той. – Искам да кажа, само двамата. Но не насаме. Мога да взема храна и да хапнем в парка в центъра, след като мръкне.
– Тоест, искаше да каже да я запази в тайна.
Ала най-странното беше, че Бей нямаше нищо против. Защото тайната не беше тя. Беше фактът, че нещо го прави щастлив. И по някаква причина Джош не беше готов другите да го разберат.
– Добре – съгласи се тя по чисто егоистични причини, свързани с това да хапва с Джош и да си бъбрят по здрач, което за нея си беше среща, макар за него да не беше. Дишането й се учести при мисълта за нещо толкова просто и все пак невероятно прекрасно. Да хапват и да си говорят, след като се стъмни. Може би дори щеше за кратко да прехвърчи сняг, както в картината, в която тя се виждаше с него, и всичко да стане идеално, спокойно, истинско.
Обаче изведнъж това просто, прекрасно нещо се натъкна на неочаквано затруднение. Защото Бей си спомни, че е наказана.
Ала също толкова бързо реши, че няма значение. Помисли си, че правилата нямат значение.
Не и когато са погрешни.
Нали така?
Тази вечер беше облачно и хладно, луната беше скрита зад облаци. Беше още по-хладно и тъмно на земята, зад главата на Хорас Дж. Ориън в парка, но Джош не го усещаше. С Бей носеха якета, шапки и ръкавици и се смееха прекалено много, за да усещат студа.
Джош изяде сандвича си и се облегна на Хорас. Бей седеше срещу него с кръстосани крака и държеше чашата с кафето, която й беше донесъл. Разказа й как веднъж едва не избяга от къщи, защото родителите му бяха позволили на по-големия му брат Пейтън да остане до късно и да гледа телевизия, но не и на него. Икономката Джоан го беше хванала и го беше завела в стаята му, преди родителите му да разберат.
– Никога не го направих отново – каза той. – Джоан ме убеди, че някъде по мен има камера и не мога да избягам, без тя да разбере. Месеци наред се къпех с шортите си. Май за пръв път го споделям с някого.
– Радвам се – отвърна Бей през смях. – Доста е смущаващо.
Той я гледаше. Знаеше, че го харесва. Определено беше очарован от нея, особено напоследък, но не беше сигурен, че чувствата му са романтични. Но пък не се беше чувствал така с никоя друга, така че откъде можеше да знае? Беше се целувал с момичета. Даже почти беше стигнал до края с Тринити Кейл в единайсети клас, преди тя да го спре и да му каже, че трябва да бъдат само приятели. Джош се съгласи толкова бързо, че я засегна. Понякога се чудеше дали нещо не му е наред.
Какво всъщност правеше тук?Наистина ли смяташе, че това симпатично и странно петнайсетгодишно момиче може да му даде всички отговори? Толкова му се искаше да е така. Дори да не беше, Бей го караше да вярва, че е възможно да е така, което му вдъхваше повече надежда от всичко друго напоследък. Тя го караше да се чувства щастлив, сигурен и развълнуван. Очакваше с нетърпение да прекара малко време на стъпалата с нея след училище. Месеци наред всеки ден на път за вкъщи минаваше с колата покрай училище специално за да се увери, че тя наистина го чака, както пишеше в бележката й. Сам избра да го прави, сам предприемаше тези стъпки. Чувството беше странно. Нямаше му доверие.
Джош изпъна крак и побутна нейния.
– Е, какво ще правиш с живота си, Бей Уейвърли?
– Ще живея в къщата на Уейвърли. Само това знам - отвърна тя без колебание. – Обичам да се занимавам с декорация. Може би ще правя нещо такова. Ще разбера, когато стигна до колежа.
– Беше свършила страхотна работа на танците – каза Джош и неочаквано си спомни момента, в който я видя на скамейките. Стоеше права с красивата си рокля, с цветя в косата и изглеждаше като мечта, която бе имал като момче. Единствената му мисъл беше как да се махне, за да не трябва да се изправи пред факта, че няма да може да изживее тази мечта, че всъщност никога не е получавал каквото иска. Пък и така или иначе, нищо от това, което имаше, всъщност не му принадлежеше.
– Изглеждаше невероятно онази вечер. Трябваше да ти го кажа. Но докато се усетя, вече беше изцапана с изкуствена кръв.
Тя се изпъчи гордо.
– Мисля, че се справих много добре.
– Да, така е. – Той се взираше в нея толкова дълго, че дори Бей, която беше ненадмината в зяпането, отмести поглед.
– Е, какво трябва да правим сега? – попита най-накрая. – След като сме един за друг?
Бей се разсмя и се премести до него, за да се облегне на главата на Хорас и да се взре в студеното нощно небе, сякаш очакваше нещо да падне. Беше с розова плетена шапка с похлупачета за ушите, от които се спускаха връзки до раменете й.
– Не очаквам да ме целунеш или нещо такова – каза, все още загледана нагоре.