– Така ли?
Тя кимна.
– Да. Това, което правим сега, чувството, разговорите и смехът, а понякога и тишината. Това трябва да правим. Леля ми се обажда на майка ми и понякога просто си седят, без да си говорят. Така трябва да бъде.
При тези думи той усети неочакван прилив на чувства. Това беше облекчение. Тя му носеше такова облекчение. Изглежда искаше да каже, че да са един за друг не е бог знае колко трудно.
– Мислиш ли, че ще завали тази вечер? – попита Бей и го погледна отново, а лицата им се оказаха неочаквано близо едно до друго. Тя ухаеше на студен въздух и рози. Каза му, че е правила бонбони с рози следобед в дома на леля си. Когато по-рано се качи в колата му, сякаш донесе със себе си целия юли месец.
Лицата им бяха съвсем близо, почти се докосваха. Очите му се спряха на устните й.
И тогава телефонът неочаквано звънна в джоба му.
И двамата подскочиха. Бей разля кафе върху джинсите си и веднага скочи, опитвайки се да го избърше. Джош посегна да извади телефона си от джоба на якето и се смути, когато видя какво пише на екрана.
– Ти си. Как го направи?
Бей спря да бърше джинсите си.
– Кое?
Той обърна звънящия телефон към нея, за да й покаже екрана. На него пишеше „Бей Уейвърли“. Той се изсмя.
– Ти ми се обаждаш.
Тя заопипва джобовете си.
– Сигурно съм го изпуснала отвън, когато... – Не довърши изречението.
– Ако не си ти, тогава кой ми звъни от твоя телефон?
– Почакай...
Ала беше прекалено късно. Джош вдигна. След няколко секунди й подаде телефона.
– Майка ти е.
– Съжалявам – каза Бей, когато седнаха на пейката в парка рамо до рамо и гледаха напред.
– Няма проблем.
– Искам да кажа наистина съжалявам – повтори тя.
– Вината отчасти е моя. Разбрах, че нещо не е наред, когато се срещнахме край пътя, а не пред дома ти.
Бей го погледна – с плетената си шапка и зимното си яке той спокойно очакваше последствията. Отново беше потънал в тъгата си, тлеещият пламък отново се излъчваше от него. Тя осъзнаваше, че проблемът е в неговата вцепененост от нерешителност и страх. Можеше да се чувства единствено нещастен, докато някой не му предложи алтернатива – все едно да получи кислород, когато се задушава.
Тъкмо стигаха до същината на нещата. Защо трябваше майка й да звъни точно сега? Правеше всичко по-трудно, когато не трябва да е трудно.
Така да не я биваше с наказанията, че беше забравила отново да вземе телефона на дъщеря си. Бей го беше оставила на вибрация и след като Джош й се обади, че идва да я вземе със сандвичи и кафе, тя го пъхна в джоба си и се измъкна през прозореца на стаята си. Срещнаха се край пътя, защото му обясни, че баща й си е легнал рано и не иска колата на Джош да го събуди. Което си беше вярно. Сигурно беше изпуснала телефона, докато се спускаше по дървото (което беше по-трудно, отколкото звучеше). Номерът на Джош беше последен в списъка с обажданията, затова когато майка й беше открила телефона под дървото, след като бе разбрала, че Бей я няма, беше позвънила и хоп, намери я.
Бей гледаше навъсено, докато пикапът на Хенри заобиколи моравата и спря. Хенри се появи по джинси, тениска и работното си палто. Майка й беше с червеното си кимоно. Дори не се беше преоблякла.
Момичето покри очи с едната си ръка, сякаш така щяха да изчезнат.
Двамата тихо прекосиха парка и се приближиха.
– Ела с мен, Джош – каза Хенри. – Трябва да обсъдим някои неща.
– Татко! – извика Бей ядосано, защото те смятаха, че Джош е извършил нещо нередно.
– Няма проблем, Бей – каза Джош, докато ставаше.
– Реагираш пресилено – обърна се Бей към майка си, когато Сидни спря отпред и безмълвно впери поглед в нея.
– Имаш ли представа колко се уплаших? Качих се в стаята ти, за да се сдобрим. Носех две чаши чай и кутия бонбони с шоколадова глазура. Щях да прекратя това веднъж завинаги, защото и двете бяхме нещастни, и трябваше да си поговорим. Обаче теб те нямаше. Прозорецът беше широко отворен. Помислих, че са те отвлекли!
О, боже! Бонбоните. Беше взела точно тези бонбони. Наричаха ги храна за помиряване, защото никой не можеше да се кара, докато ги яде. В момента нищо не можеше да накара Бей да се почувства по-виновна. Беше се измъкнала точно вечерта, когато майка й искаше да се помирят. Да се помирят. Звучеше толкова добре. Беше й омръзнало всичко да е толкова трудно.
– Обадих се на леля ти Клеър, за да проверя да не би да си там. Тогава тя ми разказа за странния мъж, когото си видяла на Пендланд Стрийт.
Ставаше все по-зле.
– Приличаше на търговец – опита се да обясни Бей.
– Просто лукав и фалшив, не и опасен.
– Значи казваш, че не е трябвало да се тревожа, когато влязох в стаята на дъщеря си и видях, че е изчезнала?