– Не съм изчезнала. – Тя погледна към Джош и Хенри. Хенри се бе навел към Джош със скръстени пред гърдите ръце. И двамата бяха навели глава. Хенри казваше нещо, което тя не можеше да чуе.
До моравата се приближи микробус и паркира зад пикапа на Хенри. Слязоха Клеър, Тейлър и Марая. Клеър поне беше облечена. Обаче Тейлър и Марая бяха по пижами.
– Те какво правят тук? – изстена Бей.
– Обадих се на Клеър и й казах къде си – отвърна майка й. – И тя се тревожеше за теб.
– Сега и Иванел ли ще се появи?
– Може би.
– Бей! Здрасти! – извика Марая и изтича към нея. -Защо всички сме тук през нощта?
– Сидни? – обърна се Клеър към сестра си, когато се приближи. – Сидни?
Сидни най-накрая отмести ядосания си поглед от Бей.
– Оставила ли си да свети в салона?
– Не.
Клеър посочи през парка към „Бялата врата“, където лампите светеха и по тъмния тротоар пред салона се образуваха лимоненожълти квадрати.
– Тогава мисля, че нещо не е наред.
– Ключовете не са у мен – каза Сидни, когато предпазливо се приближиха към салона като банда неумели крадци на коли.
– Не мисля, че ще ти трябват – рече Хенри, след като бутна вратата и тя се отвори широко. Хенри бе оставил Джош в парка и му беше наредил да изчака. И той го направи. Седеше на една пейка и наблюдаваше странното семейство с изражение, което според Сидни беше заинтригувано. Не изглеждаше смутен, развеселен или надменен. Не беше очаквала, че ще се окаже толкова свестен. Сякаш повече от всичко искаше да се присъедини към тях. Не беше допускала, че Джош ще поеме своя дял от вината, макар че очевидно всичко беше дело на дъщеря й. Не беше очаквала да види в него онова, което явно виждаше дъщеря й. Изгубен човек.
Не искаше да харесва Джош Матисън.
След като Хенри огледа салона и не откри нищо, останалите влязоха.
– Сигурна ли си, че не си забравила да загасиш лампите? – попита Тейлър. Всъщност това беше типично за него. Той забравяше всичко. Губеше се, докато отиваше на работа. Тази година си беше купил четиринайсет чифта очила за четене. А в момента носеше две различни обувки. Понякога Сидни напълно разбираше как бе успял да намери път до Клеър. Очевидно се беше загубил в търсене на правилния път и се бе озовал пред таен проход. Това беше единственият начин да стигнеш до Клеър, онези тайни проходи, уязвимите места – семейство, приемане, дълголетие.
– Аз си тръгнах последна – каза Сидни. – Дори да съм забравила осветлението включено, никога няма да оставя вратата отключена.
– Кой друг има ключ? – попита Хенри.
Тогава разбра. Сидни веднага отиде до рецепцията и откри сейфа под касовия апарат отворен и празен.
– Обрали са те – обади се Клеър зад нея. – Трябва да повикаме полиция.
– О, чудесно! – каза Бей и вдигна ръце. – Джош ще си помисли, че искате да го арестувате!
– Не ме интересува какво ще си помисли Джош – отвърна Хенри. Бей не можеше да го погледне в очите.
– Няма да викаме полиция – каза Сидни. – Знам кой го е направил – вече отдавна я няма. Хайде да се прибираме.
Те излязоха, Сидни затвори сейфа и ги последва. Преди да изгаси лампите, тя погледна към стола си.
Вайълет беше взела парите, но бе оставила люлката.
Когато Сидни, Хенри и Бей се прибраха, Бей веднага отиде в стаята си.
– Лягай си – каза Сидни на Хенри, докато уморено се качваха по стълбите заедно. Не е лесно да си родител. Сигурно беше полудяла, щом иска да го направи отново. – Поспи колкото можеш. Аз ще поговоря с нея.
– Нямаш ли нужда от мен?
Тя поклати глава.
– Ти свърши мъжката работа. Аз ще се оправя с женската.
– Лека нощ – отвърна съпругът й и я целуна. Тръгна по коридора, но спря пред вратата на спалнята. – Тейлър да не би да носеше две различни обувки тази вечер?
– Да.
– Трябваше да се сетя. Като че ли не засрамихме Бей достатъчно.
Сидни се усмихна и отвори вратата на стаята на дъщеря си.
– Джош не беше виновен – каза веднага Бей. Седеше на леглото си, прегърнала една възглавница. – Не му казах, че съм наказана. Само си говорихме. Не сме правили нищо друго.
Сидни отиде до нея. Кутията с бонбони и чашите с чай, вече изстинал, бяха на нощното шкафче, където ги беше оставила по-рано, когато разбра, че дъщеря й е изчезнала. Първата й мисъл беше, че някой я е отвлякъл, и от паника стаята беше затрептяла в ритъм със сърцето й. Докато не откри телефона на Бей отвън, не й хрумна, че може сама да се е измъкнала. Тя никога не го правеше. Беше прекалено пряма. Ала сега беше влязла в света на Матисън, преди майка й да успее да я спре. А в техния речник не фигурираше думата „прям“.
– Странно, защото според теб в събота той дори не знаеше коя си.