– Ами, сближихме се едва в понеделник. Преди време му написах бележка, че ако някога иска да поговорим, ще го чакам пред училище следобед.
– Написала си му бележка? – Бележка. Няма друг миг в живота, когато една бележка да има повече сила, когато опишеш ли чувствата си, ги правиш някак истински, а очакването на отговор става вледеняващо, сякаш минава цяла вечност.
Бей хвърли възглавницата настрани и се излегна, загледана в тавана, където беше залепила стари корици на опърпани книги, които беше купила от разпродажба в библиотеката преди години. Четеше книгите стотици пъти, носеше ги със себе си, докато страниците не се разкъсат и корицата не се отдели, тогава залепваше кориците на тавана, за да ги гледа, сякаш си спомня хубав сън.
– За първи път привлече вниманието ми през първия учебен ден. Тогава разбрах, че мястото ми е до него.
От всичко, по което можеше да прилича на Сидни, точно това ли трябваше да е!
– О, Бей!
– Не разбирам какво нередно има.
Майка й седна на леглото до нея. Взе възглавницата, която Бей беше хвърлила настрани, и я пъхна под гърба си. Замълча, за да подреди мислите си, после каза:
– Имах връзка с бащата на Джош в гимназията.
Момичето веднага се изправи.
– Не беше нещо мимолетно. Бяхме неразделни три години. Обичах го повече, отколкото бях обичала някого преди. Обаче обичах и това, което означаваше да бъдем заедно, фактът, че принадлежах към групата, че ме приемаха. Говорехме за брак. Дърдорех за сватбата и как ще живея в имението на Матисън.
– Какво стана? – попита Бей.
– Заряза ме в деня на завършването. Знаеш ли какво ми каза? „Мислех, че разбираш.“ Синовете в семейство Матисън вървят по стъпките на бащите си. Продължават семейния бизнес. Женят се за момичета от подходящо семейство. Аз не бях такова момиче. Затова напуснах Баскъм. Той разби сърцето ми, но най-вече разби мечтата ми, че мога да бъда нормална. Реших, че щом не може да съм нормална тук, ще успея на друго място. Ала така и не се получи.
– Затова ли си заминала?
Сидни кимна.
– Защо не ми каза?
Сидни се пресегна и погали Бей по бузата, вече беше почервеняла от студа – изглеждаше като порцеланова кукла с нарисувани бузи.
– Сигурно съм смятала, че причината да се върнем е по-важна от причината да замина.
Бей погледна майка си, сякаш за първи път я виждаше с очите на възрастен. Наистина беше почти възрастна и при тази мисъл очите на Сидни се напълниха със сълзи. Напоследък беше прекалено емоционална.
– Толкова много неща не знам за теб – каза момичето.
Сидни беше сигурна, че ще се стигне дотук. Надяваше се да отложи този разговор с още няколко години. Да кажем, с двайсет.
– Питай – подкани примирено дъщеря си.
Бей се настани на леглото с кръстосани крака.
– Хънтър Джон Матисън първият ли ти беше?
– Да. Следващия въпрос.
– На колко години беше?
– По-голяма от теб. Следващия въпрос.
– Каква беше майка ти?
Сидни не очакваше точно това. Помисли малко и отговори:
– Не си я спомням много добре. И тя напуснала Баскъм на осемнайсет. Върнала се за малко. Била бременна в деветия месец с мен, а Клеър била на шест. След няколко години отново си тръгнала, този път завинаги.
Била проблемна. Иванел веднъж ми каза, че станало така, защото изяла ябълка от дървото в задния двор и видяла какво ще бъде най-голямото събитие в живота й. Видяла, че ще умре в ужасна верижна катастрофа, и затова полудяла, сякаш се опитвала да направи нещо по-голямо, за да не се случи това.
– Изяла ябълка ли? – При тази мисъл Бей неволно направи гримаса. – Уейвърли никога не ядат ябълките!
– Не знам дали е вярно, миличка. Никога не съм се замисляла. То е като повечето неща, щом стане дума за семейството ни. Слухове. Легенди. Може да е имала психически проблеми. Спомням си я много превъзбудена. А когато не беше превъзбудена, беше депресирана. Баба Мери се постара много заради мен и Клеър, но тя беше особена жена.
Момичето започна да сплита на плитчици косата си.
– Каква е била дарбата на майка ти?
– С Клеър сме си говорили за това. Всъщност не знаем – сви рамене Сидни.
– Това ли е всичко, което си спомняш за нея?
– Имам един особен спомен с нея. Странно, май не съм го разказвала на никого – засмя се тя. – Бях малка, може би на три или четири, и седях някъде на тревата, сигурно в градината, потна и разплакана, защото бях паднала и си бях ударила лакътя. Майка ми коленичи пред мен и се опита да ме успокои. Не стана. Колкото повече внимание получавах, толкова по-истерична ставах. Обичах да... драматизирам, когато бях дете.
Бей се усмихна, сякаш Сидни не се беше променила особено.