– Както и да е, спомням си, че тя ми каза: „Погледни“. Разтвори дланта си пред мен и в нея нямаше нищо.
Тогава духна в нея, във въздуха се разлетяха кристалчета лед и се приземиха върху лицето ми. Беше толкова приятно и хладно. – Сидни докосна лицето си при този спомен. – Така и не разбрах как го направи. Беше посред лято. Бях толкова изумена, че спрях да плача.
Бей беше запленена, сякаш майка й й разказваше приказка. И сигурно беше точно така. Приказка в стил Уейвърли.
– Кой е баща ти?
– Не знам – отговори Сидни. – Тя не ми каза. Клеър също не знае кой е баща й. Почти сме сигурни, че не е един и същи човек.
– Какво мислеше баба Мери за това, че се срещаш с Хънтър Джон? – попита Бей и разби надеждите на Сидни, че няма да се връщат към тази тема.
Майка й си пое дълбоко въздух и се опита да си спомни нещо, което с големи усилия бе забравила. Посегна към бонбоните. Взе си един и подаде един на Бей.
– Харесваше й. Мисля, че е била малко суетна като млада. Допадаше й мисълта, че ако се омъжа за един Матисън, това ще е неин успех. Също както смяташе за свой успех, че Клеър се научи да готви толкова добре. За добро или лошо, ние сме нейните наследници.
– Джош е различен – изрече момичето с абсолютна увереност.
Сидни се взря в очите на дъщеря си с онзи сериозен поглед, който я предупреждава да внимава.
– Винаги съм те насърчавала да опознаваш света, да излезеш извън границите на Уейвърли, защото никога не съм искала да се ограничаваш. Обаче ти все ме предизвикваш. Няма миг, в който да не си била абсолютно сигурна коя си и къде ти е мястото. А аз не желая едно момче да ти отнеме това. Не желая някой да ти внушава, че си друга, а после да ти отнеме всичко и да изръси: „Мислех, че разбираш.“
– Не мога да го принудя да изпитва към мен това, което изпитвам аз към него. Знам го – каза Бей. – Обаче съм напълно сигурна, че трябва да присъствам в живота му по някакъв начин. И че той трябва да присъства в моя.
– Щом трябва да си в живота му, защо се крие, когато е с теб? Защо просто не е открит?
Бей замълча, а упоритото накланяне на брадичката беше познато на Сидни. Винаги заемаше тази поза, когато някой постави усета й под въпрос.
– Бей, гарантирам ти едно: Джош знае за мен и баща си. Знае и въпреки това постъпва така. И то докато родителите му ги няма.
– Той е различен – повтори Бей.
– Ще видим – отвърна майката. – И никакво тайно измъкване повече.
Сидни щеше да стане от леглото, но Бей я спря:
– Ще останеш ли за малко?
Сидни се усмихна на дъщеря си, която притежаваше невероятната способност мигом да се превръща от жена в дете. Облегна се и прегърна Бей.
Така си останаха до късно сутринта в четвъртък. Бей проспа първите часове, а Сидни – първия си клиент.
Телефонът ги събуди. Звънеше Клеър, изпаднала в истерия.
Изглежда, бедите, които първата слана докарваше на Уейвърли, най-накрая ги бяха връхлетели.
Единайсета глава
Случило се беше по-рано сутринта, докато Клеър беше в стаята до кухнята и си почиваше от печката, проверявайки поръчките. Обикновено сутрин беше сама. Бъстър и Бей идваха следобед, после Тейлър вземаше Марая от някое от многобройните й следучилищни занимания и я прибираше у дома вечер, когато всичко се оживяваше, а въздухът ставаше някак по-лек и танцуваше по кожата й. Обаче сутрин, като тази сутрин например, беше тихо, чуваше се само бълбукането на сиропа в кухнята, проскърцването и въздишките, които старите къщи понякога издават, сякаш ги болят костите. На вратата се позвъни.
Клеър сепнато се извърна на стола пред бюрото. Звънът прозвуча отначало силно, но заглъхна, сякаш някой го заглуши. Сигурно звънецът беше развален. Или пък къщата просто й напомняше да се върне в кухнята и да наблюдава тенджерата, докато ври, за да не подпали всичко. Звънът беше последван от почукване.
Не, имаше някой. Може би доставка? Тя не очакваше нищо.
Стана и прекоси къщата към входната врата, но тя заяде, когато понечи да я отвори.
– Престани – нареди на къщата. – Не съм в настроение за тези работи.
Обаче вратата не се отваряше.
– Наред ли е всичко вътре? – долетя приглушен глас от предната веранда.
– Да, наред е – провикна се Клеър в отговор. – Само минутка.
Върна се обратно в кухнята и излезе през мрежестата врата на задната веранда, която не заяждаше, защото беше нова.
Зави по алеята към предната част на къщата. Беше облечена с панталона си за йога и със стара риза на Тейлър, върху която беше вързала престилка. Съжали, че не си е взела якето, защото сутрин беше хладно и мъгливо, сякаш кварталът беше увит с восъчна хартия.
Човекът на входа се обърна, когато чу стъпки сред окапалите листа на лировото дърво. Прекоси верандата, застана горе на стълбите и погледна надолу към Клеър.