Клеър усети как пръстите й изтръпват. Клеър беше родена в Шоний, Оклахома. Не го беше споменавала на никого, дори на сестра си, но през по-голямата част от живота си си представяше как се случва точно това. Може би по тази причина мъжът й се струваше познат и имаше усещането, че не го вижда за пръв път. Снимката обясняваше миризмата, която тя усещаше в негово присъствие, дима, бирата, гланца за устни на майка й. Тези миризми бяха неразривно свързани с нейния спомен за майка й. През първите години от живота си Клеър беше прекарала по барове повече време, отколкото общо през всички останали години, защото майка й я мъкнеше из цялата страна, неукротима като вятъра, преди да се роди Сидни и Лорълай да ги доведе в Баскъм.
Извърна се към Ръсел и се взря в лицето му. Сигурно наближаваше осемдесетте, значи с двайсет години по-голям, отколкото щеше да бъде майка й, но времето го беше пощадило. Трудно й беше обаче да различи костната му структура заради бръчките. Дали у нея имаше нещо от него?
– Ти ли си баща ми? – попита тя с пресъхнало гърло.
– Не, миличка, не съм баща ти – поклати глава той.
Тя кимна, тръпнеща, кой знае защо смутена, че беше издала мъничко от отчаянието.
– И Лорълай не е майка ти – додаде той.
– Истинската ти майка се казваше Барби Пийдпойнт - – каза Ръсел Залер, седнал от другата страна на бюрото в кабинета й. Къщата продължаваше да не го пуска през входната си врата, затова Клеър го въведе в кабинета си отзад. Разсеяно остави тенджерата със захар, вода и царевичен сироп бавно да къкри на печката и му поднесе кафе, защото така й се стори учтиво. Идваше чак от Бът, Монтана, така й каза, и тя реши, че сигурно е изморен от толкова странстване или мозъкът му се е поразмътил. Зачуди се дали той има близки и познати, с които би могла да се свърже, защото историята, която й разказваше, нямаше логика. Той спомена децата си. Как да ги намери?
– Барби беше болнава жена – продължи Ръсел. -Виждаш колко е кльощава тук, докато те прегръща като бебе. Почина около три години след като е правена тази снимка. Май й имаше нещо на сърцето. Баща ти беше Инглър Уайтман. Известно време работехме заедно. Той също умря няколко години след това. Блъсна го влак.
Клеър поклати глава и каза същото, което му повтаряше още отначало:
– Майка ми беше Лорълай Уейвърли, не тази жена.
Обаче Ръсел продължаваше да я убеждава в онова, което си е намислил:
– Учудих се, че си тук, в този град. Лорълай винаги го е мразела. Баскъм, Северна Каролина. Твърде малко, твърде странно градче. Тя все се мъчеше да избяга – да избяга от себе си, от наследството си, както го наричаше, от необяснимите дарби на всички жени в семейството й. Не съм предполагал, че ще се върне.
Клеър призна, че той явно знае много за майка й, но това не означава, че беше прав:
– Тя не се върна. Е, върна се съвсем за кратко, после ни заряза тук със сестра ми.
– Имаше криле, които трябваше все да летят – отбеляза Ръсел.
– Умря. Много отдавна – възрази Клеър колкото може по-внимателно, защото си помисли, че той може да се е надявал да намери майка й.
– Знам. Прочетох новината във вестника. Голямата верижна катастрофа в Тенеси. Разчу се из цялата страна. Лорълай Уейвърли – носталгично въздъхна той. – Не бях се сещал за нея, докато не прочетох в списанието за теб. Познах името Уейвърли, а после и названието на градчето. И тогава разбрах, че ти си Дона. Това е истинското ти име. Ти си детето на тази снимка.
Уханието на захар изпълни въздуха точно преди да загори – сладникаво и пушечно. Тенджерата на печката. Клеър искаше да отиде, но не можеше да помръдне от стола си.
– Признавам, че нямам свои снимки, преди да навърша шест, затова не съм сигурна, но хронологията съвпада, а и детето наистина прилича на мен. Но това, че съм в прегръдките на тази жена, не означава непременно, че тя е майка ми. Объркали сте се.
– Не можеш да отречеш приликата – каза той и я изгледа, докато отпиваше от кафето си. Не откъсваше сребристите си очи от нея, наблюдаваше всяко изражение, всяко трепване.
Клеър отново се взря в снимката, която държеше. Да, жената имаше тъмна коса и очи като нейните, и да, мъжът имаше дълъг нос като нейния.
– Това не означава, че сме роднини – заяви. – Какво ще прави майка ми с детето на друга жена? Тя дори не обичаше деца.
– Барби и Инглър наистина не бяха образцови граждани. Може би Лорълай си мислеше, че така ще те спаси. Или пък искаше да открадне нещо. Една нощ просто изчезна, ти също. Грижиха се за теб с години, преди да умрат.