Момичетата от фиата например. Мястото на Тринити Кейл, чиито родители се развеждаха, беше при баба й във Флорида. Дакота Олсън искаше да работи върху есето си за колежа, защото мястото й определено беше в Принстън. Рива Алегзандър, срамежливото и пълничко момиче, което винаги беше в основата на пирамидата, която правеха мажоретките, и винаги беше на диета, искаше да си бъде вкъщи и да готви. А Луиз Хамиш-Холдън... е, Бей не можеше да определи къде точно й е мястото, само знаеше, че не е тук. Това представляваше гимназията накратко – никой не си беше на място. Всички бяха на път за някъде другаде. Това я влудяваше и я превръщаше в нещо като изгнаник, защото Бей знаеше точно къде трябва да бъде. Мястото й беше тук, в Баскъм.
С Джош Матисън.
Тя разбра, че мястото й е в този град в мига, в който майка й се премести тук от Сиатъл, когато Бей беше на пет години. Сбъдна се един сън, който отдавна имаше - как лежи под ябълковото дърво в градината на Уейвърли, всички са щастливи и всичко си е на мястото. Отне й малко повече време да осъзнае, че Джош е човекът, с когото е отредено да бъде. С Джош не беше имала възможност да общува, не и преди тази година, когато тя най-накрая влезе в гимназията, където той беше в последния клас.
Джош седеше на маса в двора и разговаряше разпалено с друго момче от футболния отбор. Беше рус, красив, забавен и с добро сърце, но толкова очевидно нещастен, че Бей бе изненадана как никой друг не го вижда. Тъгата се носеше около него като дим, сякаш той тлееше.
Мястото й беше до него. Това само по себе си беше достатъчно трудно. Но тя знаеше, че и неговото място е до нея, обаче той е поел по път, който не е за него, а това вече беше мъчително. Да го убеди да повярва беше най-трудното, което някога се бе опитвала да направи. Преди два месеца бе станала за смях, когато му написа онази бележка, и не стига, че беше Уейвърли, ами ненужно се прочу допълнително. Затова сега стоеше на разстояние.
Най-накрая разбра, че колкото и да се опитваш, не можеш да принудиш някого да те обича. Не можеш да го възпреш от грешното решение.
За такова нещо вълшебство няма.
Късно през нощта Клеър Уейвърли се събуди и потрепери. Прозорецът в стаята на втория етаж беше отворен и през него влизаше студ. Мразовитият въздух беше надвиснал над леглото и искреше с малки бели звездички, които тя можеше да докосне, ако се пресегнеше.
Клеър стана тихо и отиде до прозореца, за да махне дъската, с която съпругът й Тейлър го беше подпрял. Силният дъжд миналата нощ най-накрая бе донесъл хлад в града след изключително палещото лято. Уличните лампи бяха обвити в синкава мъгла, както се замъглява топла чаша, пъхната в хладилника.
Клеър погледна през рамо към Тейлър, който бе изритал завивките, а от голите му гърди се надигаше топлина на вълни. Той никога не усещаше студ. Носеше кожените си чехли на бос крак през цялата година.
– Ще довърша някои неща – каза тихичко тя. Думите едва се долавяха, защото не искаше да го събуди. Ако се събудеше, щеше да я придърпа обратно в леглото и да й каже, че работата може да почака.
Тя се обърна, а Тейлър отвори очи точно когато Клеър излезе.
Но не я спря.
Бяха женени от десет години и когато беше уморена или ядосана, Клеър се чудеше защо той е още тук, защо я обича толкова много. Не беше местен – беше се преместил, за да работи в колежа „Ориън“ преди десет години, в период от живота на Клеър, който тя наричаше „годината, когато всичко се промени“ – затова никога не повярва напълно на всички суеверия и чудатости на Баскъм. Не обръщаше особено внимание на всеобщата убеденост в града, че в семейство Уейвърли се случват странни неща. Всъщност дълбоко в себе си тя знаеше, че Тейлър не вярва в това. Той харесваше косата й, смеха й, дори походката й – всичко, което не беше особено. А това беше объркващо. Тя дори не можеше да си се представи без дарбата си. Спасителната й особеност беше, че е от семейство Уейвърли, мислеше си тя преди време, когато беше сама.
Обичаше го с такава сила, че й идеше да се разплаче, а мисълта, че може да го изгуби, я изправяше на ръба на бездънна черна пропаст, в която всеки момент ще падне.
Поклати глава, докато вървеше по коридора. Пак си фантазираше за несъществуващи катастрофи. Тейлър никъде нямаше да ходи. Клеър знаеше, че съпругът й е търпелив и щастлив като листо, понесено от вятъра натам, накъдето се е отправила и Клеър. Дори след като непрестанните сънища как майка й си тръгва, избледняха, Клеър отдавна бе осъзнала, че ако те изоставят като дете, никога не забравяш, че хората са способни да си тръгнат.