– Струва ми се, че напразно сте пропътували толкова път, господин Залер.
– О, не е напразно, уверявам те. – Ръсел скръсти крака.
Тя му подаде снимката, но той не я взе. На Клеър започваше да й става неприятно. Твърде късно си даде сметка, че гостът й прекрасно знае какво прави.
– Прочуваш се в цялата страна. Бизнесът ти се разраства. Всички в града, с които разговарях, споменават за твоите бонбони, за това как все повече се разширява дейността ти. Обаче да градиш нещо само върху репутация, си има и своите недостатъци. Ако основата е нестабилна, построеното се разпада като картонена кула.
Въздухът край нея стана тревожен и зареден с електричество. Лампата на тавана леко притъмня, после отново просветна като при токов удар.
– Може да се намерят доказателства – увери я Ръсел и изтупа въображаема прашинка от крачола на панталона си. – Няма съмнение. Допускам, че майка ти е подправила акта за раждането ти. А в днешно време много лесно можеш да го установиш. Поразпитах за семейството ти. Извинявай, имам предвид за семейство Уейвърли. Имаш сестра, племенница и възрастна братовчедка. И всички се отличават с нещо странно, за което хората говорят. Вълшебници са, нали? Лорълай говореше за тях. Един ДНК-тест със сигурност ще докаже, че нямаш роднинска връзка с тези хора. Но не се налага да го правиш, нали, Клеър? Ти си знаеш открай време. Не си по-специална от мен. Макар че и двамата умело се преструваме.
Клеър сякаш пропадаше, но нямаше къде да се приземи.
– Какви ги говорите?
– Знаеш какво искам. Финансите ти са публично достояние. Утре ще се върна за чека. Така ще разполагаш с достатъчно време. – Той се изправи и й се усмихна, извади от джоба си някакво листче и го остави пред нея. Там беше исканата сума. Нямаше да й е лесно да се раздели с толкова пари – цялата й лятна печалба – но можеше да си го позволи. – Не е нужно да става трудно, Клеър. Горе главата. Мога да ти разкажа всичко за истинските ти родители, за да разбереш коя си. Всеки трябва да знае кой е всъщност, нали? Не каза ли, че нямаш снимка, преди да навършиш шест? Задръж тази. Имам копия. Имам копия на всичко.
Чу го да излиза през задната врата. Почти усещаше как дъските на пода треперят от напрежение под краката й. Спомни си как репортерът от кулинарния блог и попита: „Ако в жилите ви не течеше кръвта на Уейвърли, щеше ли начинанието ви да бъде толкова успешно?“, а тя отговори без колебание: „Не“.
Защото ако не беше Уейвърли, значи нищо не беше истинско, самата тя не беше истинска.
Мирисът на прегоряла захар се засилваше. Най-сетне Клеър се изправи и се приближи до печката. Сиропът за бонбоните беше станал тъмнокафяв, като препечена филийка.
Трябваше да спаси голямата тенджера. Имаше няколко, които се въртяха върху печката на различни етапи от подготовката на бонбоните, но бяха скъпи, затова извади термометъра и отнесе тенджерата до мивката, стиснала я от едната страна за дръжката. И тогава осъзна, че не е обмислила всичко. Държеше тенджерата, обаче нямаше с какво да изстърже загорелия сироп. Трябваше да го направи, докато сместа е още топла, иначе щеше да се втвърди в тенджерата като цимент. На перваза на кухненския прозорец забеляза шпатулата, която й беше подарила Иванел, и се усмихна облекчено, сякаш някой й е хвърлил въже в тъмна пещера. Положението не беше толкова зле. Беше спасила тенджерата.
Изстърга сиропа и веднага се зае с нова порция бонбони. По-късно щеше да се заеме с Ръсел Залер. Най-напред трябваше да свърши това. Сигурно беше знак, че подаръкът от Иванел се оказа наблизо. Означаваше, че трябва да работи. Означаваше сега да не мисли за този човек.
Обаче каквото и да докоснеше през следващия един час, то прегаряше, чупеше се или се оказваше със сбъркани пропорции. От цяла чаша захар се изсипваше само лъжичка. Копчетата не включваха нужния котлон. Отчаянието й изпълни кухнята, проникваше във всичко, до което се докоснеше, объркваше го, изгаряше го. Тя губеше контрол. Губеше го.
Плъзна гръб по шкафчетата и седна на пода, готова да се разплаче.Какво да прави сега?
Отговорът я връхлетя неочаквано. През цялото време си беше тук – още от годината, когато всичко се промени – и я чакаше най-сетне да го осъзнае.
Обади се на сестра си.Сякаш някой изрече думите, беше като тихо съскане на пара.
Не беше сама. Трябваше да престане да се държи така.
Надигна се и се запъти към телефона.
Дванайсета глава
Клеър закрачи из стаята, след като позвъни на Сидни, и вече си позволи да премисли целия си разговор с Ръсел Залер. Връзваше се. Несигурността й, че не е родена тук, че не е истинска Уейвърли, изби като пот но кожата й и тя цялата плувна в нея. Всички врати на горния етаж се отваряха и затваряха тревожно.