Беше в дневната, когато чу стъпки по верандата. Хукна към входната врата, отвори я и се озова не само срещу Сидни, но и срещу Бей, Иванел и приятеля й Фред.
– Нося вино! – оповести Сидни и вдигна бутилката.
– А аз сготвих този гювеч, когато Сидни ни се обади - каза Фред и мина покрай Клеър с покрита с фолио тава, която носеше с кухненски ръкавици.
– Сготви твърде голямо количество, все едно знаеше, че ще ни потрябва – поясни Иванел, подаде на Клеър кислородната си бутилка и влезе в дневната, като не й остави друг избор, освен да я последва. – Питам го защо прави толкова много, само двамата сме, а после звънна Сидни, че имаш нужда от нас, и всичко се подреди.
– Какво е всичко това? – попита Клеър. Очакваше мрачното лице на сестра си и после сериозен разговор за вероятността Клеър да не е Уейвърли и за последиците от този факт. По някое време Сидни сигурно щеше да насърчи Клеър да се обади в полицията и тогава щяха да арестуват Ръсел Залер. Щяха да обсъдят какво да кажат пред местния вестник, когато ги потърсят във връзка с планирана статия, най-вероятно със заглавие от сорта на МЕСТНА КУЛИНАРКА МЕНТЕ. Най-вероятно щеше да се наложи Тейлър и Марая да заминат от града за няколко седмици, сигурно при неговите родители в Кънектикът, докато бурята отмине. Тейлър щеше да й каже: „Знаех си още отначало, че цялата тази магия е само в главата ти.“
– Обадих се на Иванел – каза Сидни. – Реших, че трябва да е тук, за да го отпразнуваме.
– Какво да отпразнуваме? – опита се да си спомни Клеър какво точно е казала на сестра си по телефона. В чувствата й цареше пълна бъркотия и те изригнаха навън, преди да успее да се овладее: – Някой ме изнудва.
– О, знаем – увери я Сидни, остави бутилката вино върху масичката и се отпусна на дивана. Беше със стари джинси и с фланелка на Бей с надпис ИЛИ ОБИЧАШ БЕКОН, ИЛИ ГРЕШИШ. Клеър беше доволна, че поне сестра й не се е нагласила, че е хукнала веднага. Ама все пак. – Празнуваме факта, че се обади да потърсиш помощ. Въпреки че в конкретния случай всъщност не ти е нужна. Важното е, че помоли. Колкото и да сме се мъчили през годините, все не успявахме да те накараме да го сториш.
Бей се показа от кухнята с чинии и вилици.
– Какво търсиш тук? – попита я Клеър вече съвсем объркана. Нали Бей беше на верандата, когато им отвори вратата? Вече не помнеше. Ако не беше там, какво правеше в кухнята? Клеър погледна часовника върху камината. В този час нито часовете в училище трябваше да са свършили, нито беше време за следобедната смяна в кухнята. – Защо не си на училище?
– Успах се. Тук е по-интересно, отколкото в училище. – Момичето остави чиниите и вилиците върху ниската масичка. – Какво се е случило в кухнята? Мирише на подпалени рози, които после си опитала да угасиш със захар. Напомня ми на... – Замълча и не каза онова, което знаеше, че тя иска да каже. Джош. – Напомня ми на нещо, което не знам как да оправя.
– Имах малко проблеми с бонбоните.
– Опитала си да работиш, след като той си е тръгнал? -попита Сидни. – Каквото и да правиш, не давай на никого бонбоните, които си приготвила.
– Хвърлих ги – каза Клеър.
– Добре. Защото последния път, когато приготви нещо, докато беше разстроена, седмици наред ревяхме с повод и без повод.
Фред започна да разсипва в чиниите печеното със сметанов сос, като че ли Клеър ги беше поканила на чай.
След кратко мълчание тя им напомни:
– Един човек нахлу в живота ми и ми каза, че не съм Уейвърли.
– Това са глупости – отсече Сидни и взе чинията от Фред. – От всички нас ти си най-уейвърли. Не го забравяй. Изглежда страхотно, Фред.
– Благодаря. Печено с шунка и картофи. От години знам рецептата.
– Изобщо не съм най-уейвърли – каза Клеър. – Баба Мери ме научи на всичко, което знам, а то дори не е половината на нейните умения. Сега като се замисля, тя защо не изчака у мен да се прояви някаква черта на Уейвърли, а започна да ме учи? Да помня рецепти. Да напредвам стъпка по стъпка. Според вас дали е знаела? О, боже... Марая. – На Клеър изведнъж й прилоша. Седна до Сидни на дивана, а Фред й тикна чиния в ръцете.
– Ако е вярно, това обяснява много неща.
Клеър цял живот наблюдаваше Марая и чакаше да се прояви нейната дарба. Докато тя си пишеше домашното, Клеър се питаше дали дъщеря й е по-добра в това от всички? Дали отговорите не й се явяват върху хартията? Когато Марая рисуваше, Клеър следеше дали рисунката няма да се промени през нощта. Дали тигрите не се движат? Дали не изглеждат понадути, все едно са уловили жертва, докато никой не е гледал? Дали сърните от рисунката в дневната не са изчезнали? Веднъж баба Мери беше споменала някаква пралеля, която можела да рисува само истината, което я правело много търсен, макар и ужасно слаб портретист. При нея постоянно идвали хора, които знаели, че тя ще нарисува нещо красиво, но само хора, които са вътрешно красиви. Ала макар рисунките на Марая да бяха много хубави – все пак баща й беше художник – те не бяха вълшебни.